Миналата събота за един ден бях в Едирне (Одрин), на "туризъм с пазаруване". Отдавна дамите от мястото, където работя, се гласяха да направят такова пътуване, аз също се бях записал, не толкова за да пазарувам - за мен най-скучното място на този свят са пазарищата и магазините! - а за да се разведря малко, поне за един ден. За зла участ се случи така, че се разболях точно малко преди пътуването и в един момент трябваше да избирам дали да ида. Реших, въпреки риска, да ида, като ме утешаваше една мисъл: дори и да умра - щото с проблемите със сърцето наистина шега не бива! - поне ще умра на път, както и подобава за философ. Е, не умрях, върнах се, и ето сега искам накратко да опиша впечатленията си от това пътуване.

Иска ми се съвсем накратко да опиша най-важното, щото ако се отпусна, ето че ще стане цял пътепис. А не ми се иска да пиша дълго, и по тази причина ще се съсредоточа върха няколко най-изразителни епизода.

Пътувахме с автобус директно Пловдив-Одрин. Още с качването на съседната седалка се оказа че сяда един доста своеобразен, характерен, а всъщност и по-скоро най-типичен индивид: с добре отгледано шкембе, както се полага, с мустаки, разгърден, с космясали гърди, с едро, доволно и ухилено лице, който, разбира се, се оказа най-голям и горещ патриот и националист. Тази особа още на тръгване взе да говори на висок глас разни националистически простотии, а пък като дочу, че моя милост не е във възторг от изхвърлянията й, в един момент стана още по-нагла и почна да ни изнася разни беседи за туй, че, видите ли, "Одрин си е наш", че "требе да се размърдаме малко и да си го земем", "че там сега е извора на същинската цигания", "че ги бихме на Одринската крепост като маче у дирек, и ако требе, пак ке усетят силата на болгарский пестник" и прочие, и прочие баналности, с които тоя ми проглуши ушите по време на пътуването. Но какво да се прави, съдба, случаят ни сведе да седим на съседни места. Слава Богу че в самия град тоя индивид не беше около мен, само ме тормозеше по време на пътуването, щото аз обичам, като съм в чужда страна, да ходя съвсем сам - за да усетя напълно и да се насладя предоволно на атмосферата, на излъчването и прочие. Та да се абстрахираме оттук-нататък от този инцидент с моя спътник от типа "Бай Ганя пътува в странство", който, впрочем, много се чудеше като му казах, че туй "бай", с което наш мустакатий патриотин се кичи, всъщност е съвсем турска дума, и тя значи "мъж".

Като стана дума за турските думи, доста странно впечатление добива човек, като се разхожда из турски град, осеян, както подобава, с много гостилници, магазини и какво ли не, и като чете табелите, които, макар и написани на латиница, уж по чуждоземному, но звучат някак си съвсем познато, по нашенски, примерно, като чете по рекламите на гостилниците: "шкембе чорба", "тава джигер", "кюфтета", "бюрек", "пилаф", "дюнер" и прочие, и прочие. Мен специално като философ тия турски думички, влезли в нашия език, и при това придаващи му една колоритност, едно богатство - даже думата "хайде" е турска! - ме наведоха на доста размисли, от които не можах да се отърва докато се разхождах цял ден из улиците на Одрин. Да се помъча да изразя какви мисли минаха в главата ми ще се наложи да напиша цяла книга, но ще се огранича с нещичко, щото е срамота да пренебрегна основното си настроение и занимание на душата ми по време на туй пътуване. Но ще го направя друг път, понеже сега моята цел не е тази.

Бяхме най-напред в българската църквица "Св.Константин и Елена", която ни посрещна пременена, прясно изографисана, натамънена като за гости. Ала като ни се каза, че лично Станишев я бил открил след щедрата й реставрация, този факт принуди моя мустакат спътник от автобуса да произнесе, без да се смущава, че сме на такова свято място, една най-пищна и пиперлива българска благословия. Наистина е добре поддържана тая църквица, която била действаща, ама със съвсем малко местни богомолци. После една групичка ходихме и на върха, където е бил командният пункт на Одринската крепост, всичко там е възсъздадено, направен е музей в бункера, има и паметник на турския главнокомандващ Шукри паша, който, макар и победен от българите, е водил войска, показала мъжество. На мен това ми говори, че една нация с воинствена история като турската има достойнството да признае и пораженията си и да извлече от тях един позитивен смисъл, което пък показва един по-широк душевен хоризонт, великодушието й. Само малодушните нации са комплексирани и се утешават с митове и лъжи, понеже нямат смелостта да приемат истината; впрочем, добре че тук, на мемориала на Шукри паша тоя комплексар, именно, националистът с мустаките не дойде, понеже се уплаши като казаха, че имало много за ходене пеша по баира, поради което не можа да развали впечатлението ми с тъпите си забележки.

В Одрин е интересна Адриановата кула, да не говорим пък джамията Селимийе с най-високите минарета на Балканския полуостров и в Европа, сътворена от великия архитект Мимар Синан. Имах възможността да вляза в тази джамия по време на богослужение, наложи се да си сваля обущата и в нея да ходя по чорапи, а обувките си сложих в едни рафтчета; като, понеже и аз съм българин и байганювец, се уплаших дали някой няма да ми открадне обущата, понеже са нови. После се замислих и се убедих, че надали мюсюлманин ще се реши на такова нещо, да краде в джамия, и разбрах колко е глупав бил страха ми.

Не мога да опиша каква красота е вътре, сътворена от човешкия гений, думите ми не стигат, гледайте снимките, пък и ходете в Одрин да я видите ако ви се удаде случай. Бил съм на много места из Европа, прекланял съм се на Кьолнската катедрала, на Парижката "Света Богородица" и прочие, но тук, в джамията на султан Селим Втори, разбрах, че в ония времена и Османската империя е преживяла един период на културен подем и цъфтеж, който с право може да съперничи на постиженията на европейската култура от онова време, от времето на Средновековието. Което не е било, както са ни учили, време само на дивачество и варварство, а е било време на една най-изтънчена духовност и култура - и се убедих с очите си в това, съзерцавайки джамията на архитекта Мимар Синан.

Вътре в джамията имаше много молещи се, млади и стари, предимно мъже, а пък жените влизаха да видят, но с покрити глави, и на тях изглежда не им се полага да се молят на мекия килим; не знам, но не видях жена да се моли по обичайния за мъжете начин. А вън, в огромния двор-предверие на джамията, има специално място, където много мъже си миеха краката, по техния си обичай; впрочем, така е било някога и в древна Юдея, откъдето е произлязъл Христос. Понеже е неудобно човек да стърчи прав, когато около него се молят хора, паднали на колене, се наложи и аз, както подобава в храм, да застана на колене, та да ми е и по-удобно да наблюдавам тавана; в един момент ми се искаше и да легна по гръб, за да мога да видя всичко както трябва, ала ме досрамя. Това, че бях сред богомолци от съвсем друга религия, застанал в молитвена поза, изобщо не ме накара да се чувствам неудобно, понеже човек трябва да уважава чуждия обичай.

Е, ако оня, националистът, ме беше видял в тази поза, нищо чудно след това от възмущение да ме беше проклел, щото, излиза, съм бил предал своята си вяра и прочие простотии. Но за мен, като философ, достойни за уважение са всички вярващи в Бога, понеже Бог е един, а това как едни или други хора и народи го наричат, какво име са му дали, съвсем няма никакво значение. Убедих се, че техния ритуал е също доста въздействащ и възвишаващ духа, както е обичайно за великите религии, и излязох от джамията някак си пречистен и със съвсем ведър дух. Така ме обогати тая архитектура-шедьовър, че после дълго обикалях отвън, съзерцавах внушителната постройка с минаретата. Впрочем, знаменитата джамия била построена на място, което преди това принадлежало на някаква вдовица, която отглеждала на него лалета, които били нейн поминък. Когато властта поискала да откупи терена за строеж на храма, тя отказала да го продаде. Добре, ама на другата година всичките й лалета увяхнали, тя го приела като Божи знак, и се съгласила да продаде земята си. И е имало защо: създадено е нещо велико, шедьовър на красотата и то за вечни времена. За отбелязване на тази история е паметникът с лалетата в центъра на града.

Като се влиза в Одрин - той е съвсем близо до границата - се минава по каменен мост, който също е туристическа атракция; невероятно се чувства човек, като си представи, че по този мост са минавали войските, които в ония времена са държали в покорство българските земи цели векове. Факт е обаче, че 500 години сме принадлежали на една огромна и велика империя, че тия времена са били и времена на големи постижения, на всякакъв напредък и култура, че е имало ексцесии, които обаче са били характерни за епохата и са ставали и по цяла Европа. Изобщо крайно време е да се откажем от втълпените ни вехти патриотарски предразсъдъци спрямо Турция и турците, които са негодни за нищо - и които издават само националната ни комплексираност и малодушието ни като нация

А за това колко са гостоприемни съвременните турци, какъв просперитет преживява съвременна Турция, за това как добре урегулиран е животът в нея, как всеки, който там се труди, може да живее доволно и честито, и за много други неща просто не си струва да се говори, понеже те се виждат с просто око. През цялата време ме спохождаха всякакви мисли, казах, че някога може и да седна да поразсъждавам на тия теми, а сега искам да кажа нещо, което може да прозвучи като светотатство, но ще си го позволя.

Улових се да си мисля: добре де, ние какво спечелихме като бяхме "освободени" от руснаците, от народ, който е с по-робски манталитет даже от нашия?! Какво спечелихме и какво загубихме - трябва честно да се отговори на този въпрос. За жалост, трябва да признаем, че това, че не се освободихме сами, в един всеобщ народен подем, а бяхме насила "освобождавани", и то от друга, не по-малко насилническа, а дори още по-брутална империя, ни доведе до ред беди и загуби, някои с фатален смисъл: разпокъсаха се българските земи на много парчета, загубихме завинаги Македония и т.н. Прочутите български търговци, търгуващи с всички части на огромната Отоманска империя, загубиха своите пазари, размаха на своята икономическа дейност, и всичко у нас почна да става мъничко, дребнаво, особено пък мисленето ни. Ако бяхме изчакали едно-две десетилетия Отоманската империя да се разпадне сама - както след Първата световна война се разпаднаха други европейски империи - тогава може би щеше да ни чака доста по-благополучна бъднина, а пък, нищо чудно, сега България като едното нищо щеше да е в положение три морета да мият границите й. Но за жалост, в историята няма "ако" и "или", та затуй е излишно да се говори в тази насока, но пък не е лошо да се мисли - да се мисли винаги е за предпочитане.

Та това е в общи линии, имам още много неща да споделя, ама май и този път се олях, затуй млъквам. Не съжалявам, че ходих до Одрин в миналия уикенд, и, както обикновено става, крастата ми по пътувания се изостри, в резултат вече пет дена се чувствам доста некомфортно. Особено след като на другия ден бях пренесен сякаш с магическа пръчка в кошмара на нашето постсоциалистическо здравеопазване, да стоя на опашки в болници и пр.

В един момент в една такава опашка се улових да си мисля, че ако бях по-млад, като едното нищо щях да емигрирам, и то не къде да е, ами в... Турция. Доста привлекателно място е тя като един млад икономически тигър, с всеобщ икономически растеж, с развит туризъм, всякакви индустрии, пък и народът там, трябва да признаем, се отличава със здрави нрави. Примерно в Турция мъжете не киснат в кръчми и не се наливат с шльокавица, за да миришат като бъчви, а пият, представете си, главно чай и кафе! Но стига толкова, че оня мой мустакат приятел с байганьовски манталитет от автобуса, ако прочете това, понеже е от бунтовен край, нищо чудно да дойде и да ме пребие и заколи, и то тъкмо за "национално предателство"!

Впрочем, налага се да кажа в завършек няколко думи за пътуването обратно. Моят мустакат спътник беше напазарувал така богато, купувал бе сякаш всичко, каквото е видял, т.е. беше задръстил съвсем автобуса. И, за щастие, беше капнал от умора заради мъкненето на всякакви стоки. Пак покрещя малко, както си е обичаят, за "турската цигания", ала и той май нещо беше разколебан, щото публиката го гледаше със съжаление - след като хората си опресниха представите за реалностите, думи като неговите не хващаха вече дикиш. Моя милост пък се престори че спи, а когато бай Ганя захърка, се почувствах блажен, че съм се отървал от натрапчивото му присъствие. Само дето трябваше да си туря запушалките за уши и се почувствах сякаш на седмото небе!

(Забележка: Снимките, които съм сложил по-горе, са взети от Блога на Аsia)