Както и да го погледне човек, с турците ний, българите, сме много близки - и по историческа съдба, и по някои особености на манталитета, и териториално хем сме комшии, хем често сме и примесени и живеем заедно по територията и на България, и на Турция, и в много други отношения, предполагам, сме близки; но тази наша близост трябва да се осъзнае и признае. Същото мога да кажа и за неизбежните различия помежду ни: ние сме различни народи, няма как да не сме и различни - изповядваме различни религии, всеки от двата народа си има свои особени обичаи, традиции и прочие.

Това, че турците са различни, не е основание обаче да не ги приемаме, напротив, те са интересни за нас тъкмо заради различията си; благодарение на различията си ние сме в състояние взаимно да се обогатяваме. Но според мен е твърде потребно да се съпоставяме едни с други, та да открием както близостта си, така и различията си - което ще ни помогне да се възприемаме по един най-адекватен, съвременен начин, освободен от ония коварни исторически предразсъдъци, които толкова са тровили отношенията и живота ни.

Чест прави и на двата народа, че въпреки превратностите на историческите ни съдби, сме запазили толкова години едни, как да го кажа, дружелюбни, приятелски, човечни отношения - това се отнася за тоя век и нещо, в който българите вече си имат своя отделна държава. И това, трябва да подчертая, се отнася най-вече за обикновените, естествени хора, живеещи или обитаващи едни и същи населени места, които никой не е могъл да ги скара и да развали достлука им - въпреки старанията на разни самозвани "херои", "пишман-националисти" и какви ли не все от тоя сорт. Даже обаче и във вековете преди освобождението турци и българи са се отнасяли с уважение и респект едни към други: трябва да признаем това и да отхвърлим натрапваните ни патриотарски представи, че турците били наши "вечни душмани" и прочие. Кой, премерно, не си спомня как Вазов е представил уважителните взаимни отношения на чорбаджи Марко с турските управници и със заптиетата (полицаите) дори?! Турците, които са уредили една огромна империя от много народи, трябва да признаем, са били умни и мъдри управници, зачитали са местните обичаи на покорените народи, ето, примерно, ние не сме си загубили вярата, традициите и всичко онова, което ни придава нашата автентичност и национален идентитет.

Вярно, имало е и ексцесии, примерно с помохамеданчването из Родопите, но обикновено тия асимилационни действия са били инициативи на самозабравили се местни турски активисти, които централната власт бързо е парирала и спирала. Да оставим другото, но ето, тоя прочут Караибрахим, страшилището от долината Елинденя, от романа "Време разделно", всъщност не е турчин, а е взет като дете от тия места, т.е. е българин, превърнат в еничар. Кървавите ексцесии пък в Батак и Перущица по времето на Априлското въстание са сторени от българи-мохамедани от съседните села, като турската власт се е опитала с войска да предотврати злоупотребите и насилията на башибозука, ала за жалост не е успяла. Българин, не турчин, е предал Ботев. С огромно уважение турците са се отнасяли към нашия Левски и нищо че са го осъдили, все са се надявали, че събратята му ще го освободят; правили са целта специални улеснения, ала треперковците-нашенци от онова време са показали най-крещящо малодушие. Твърди се, че, разочарован от страхливостта на своите съратници, Левски преди обесването бил поискал феса от едно заптие, заявявайки: "Дай си феса, за да умра като турчин, а не като българин-предател!". Но тия събития са били отдавна, те могат да се тълкуват всякак, особено пък от ония, на които съвсем не им влиза в сметка истината, а им се иска да налагат единствено своята надъханост, превратна представа и някаква тъпа озлобеност. Ала аз пиша това специално за да подкопая поне малко тая зловредна историческа митология, която се натрапва още на подрастващото поколение, а именно, че турци и българи в историята са били все непримирими врагове, че са се мразили и прочие; това обаче не е истина - ако се се мразили толкова, как са издържали да живеят заедно цели пет века, а и век след това?!

Но да се върна при темата си: за близостта и различията между тия два народа, нашия и турския, на които съдбата е отредила да живеят заедно, в съседство, да общуват векове наред, да се съпоставят едни други, да привикват да се възприемат по достойнство и пр. Трябва да признаем, че много неща ние сме възприели и усвоили от турците, предполагам, и с тях е било така; примерно, най-добър пример е това колко много турски думи има в нашия език, включително и такива, които са изместили своите български съответствия (ако изобщо е имало такива). Това е обогатило езика ни, придало му е едно по-ориенталско очарование, а пък за това дали турците са възприели наши думи, не мога да кажа, понеже не зная езика им. Аз например много бях удивен, че нашите възрожденски къщи от Трявна, Елена, Подбалкана и къде ли не из Българско, тия с големите чардаци, с многото прозорци, с издадени навън еркери на втория и на третия етаж, т.е. тази "наша" възрожденска архитектура, с която ние толкова се гордеем, всъщност е турско изобретение, т.е. първо турците са почнали да строят такива къщи, а пък българите са ги харесали и са възприели майсторлука им. Разбира се, реално това е станало, предполагам, на основата на едни по-широки, двустранни взаимни влияния, при това трябва да се отчете, че ние, българите, сме много възприемчиви, но пък след като възприемем нещо чуждо, имаме табиета да го побългаряваме, така че и българите са вложили нещо от себе си в тази архитектура примерно. Но факт е, че когато човек се разхожда из турски градове, много често има усещането, че се намира у нас, предполагам, същото усещане имат и турците, разхождащи се из български градове; има много общи неща и в националните носии, и в народната музика, и в какви ли не други насоки. И в това, че сме близки, аз не виждам нищо лошо, в смисъл както някои панически се боят, че турците нас ни били разглеждали за нещо като "свой протекторат", че не се били отказали да ни владеят и прочие глупости. Напротив, това усещане за близост ни сродява, прави ни още по-близки, а аз не виждам нищо лошо в това два народа да се възприемат като близки, а не като чужди един на друг; това укрепва приятелството между тях и добросъседството.

Най-дразнещото е, впрочем, това, че тия, които особено много се възмущават когато някой изтъкне близостта между българи и турци, същите тия не престават да крещят, че българите били "кръвни братя" с един друг народ, именно с руснаците, и прочие. Което, впрочем, е много съмнително дали из вените на българи и руснаци тече все една и съща братска кръв, ама както и да е, щото кръвното родство, впрочем, стои много по-долу от едно друго, по-същностно родство, именно родството в нравите, в душевността, в съзнанието, в бита и т.н. И именно това второто родство аз го констатирам между българи и турци, и то е така лесно обяснимо: ний векове наред сме живели заедно, в една държава, общували сме, били сме едно цяло, и българи са пътували из необятните простори на Отоманската империя, и турците са се заселвали из нашите земи и т.н. И тук не мога да се сдържа да не вметна това: добре е, че пет века сме били с турците, които, възможно е, и да са ни угнетявали в някои отношения, но в други са ни и закриляли и предпазвали от други, още по-лоши посегателства; щото, ако примерно, я нямаше Отоманската империя, нищо чудно, при страшната експанзия на Московската империя на юг, към Проливите, ний сега да говорехме руски език, презимената ни да бяха "Дмитрич" и "Иванич", да си викахме един на друг "таваришч", също да ни нямаше изобщо на картата като нация и като държава, или да бяхме в най-плачевно състояние, в каквото, примерно, сега са белорусите или украинците даже. И за това, че не ни се е случила тази ужасна историческа участ трябва най-много да сме благодарни пак на нашите комшии, на турците.

За близостта ни трябва много да се мисли и пише, ала аз спирам дотук, въпреки че добре съзнавам колко малко можах да кажа. Сега обаче искам да мина към различията, като тук няма да се връщам назад, в историята, а ще акцентирам върху съвременното състояние.

Аз всяка година имам сред учениците си доста турчета (и туркинчета) и мога да си правя някои изводи за тях, като сравнението, трябва честно да призная, съвсем не е в полза на "чистите българчета". Нашите ученици, българчетата (като това се отнася и за арменчета, еврейчета и други такива), са общо взето - като тенденция, като мнозинство - отпуснати, апатични, меки, мързеливи, не им се учи, не им се работи много-много, все гледат да хитруват на дребно, сред тях се срещат доста нахалници, невъзпитани, арогантни, също така и подмазвачи, като се е стигнало дотам сред тях за "герои" и лидери да минават тъкмо най-лошите, най-калпавите. В същото време, като рязък дисонанс на това плачевно състояние на нашенските нрави, изпъкват турчетата, които са носители на съвсем друг манталитет: скромни, работливи, изпълнителни, старателни, стегнати, добре възпитани, уважават учителите си, чувства се, че са благодарни на учителя когато той се старае да им помага. Докато нашите изобщо не се сещат за такива неща като респект, уважение към по-старите, към учителите, към по-високостоящите. И тук съм длъжен да подчертая: става дума не за мое субективно впечатление, а за всеобщо разпространена преценка на колегите, на учителите, които също са възхитени и не крият възхитата си от личностните и групови качества на учениците-турчета. Ако - грубо пресметнато - сред българските ученици на 10 човека има 1, 2 или максимум три старателни, добри и възпитани (и това, изглежда, е много в масовия случай, понякога няма даже и един!), то сред турчетата на 10 човека трудно може да се намери и един, който да е невъзпитан, мързелив, арогантен, да нахалства или да хитрува, а често такъв изобщо няма. Как го постигат родителите на турските ученици това аз не зная, но го констатирам тук, та да се позамислят всички, понеже е факт; лично аз нямам никакъв интерес да изопачавам нещата или да лъжа някого за нещо.

Но това, което важи за по-младите, важи и за техните родители, за по-старите поколения. Колко са качествените личности сред българската популация аз не мога да кажа, но смея да твърдя, че са същинска рядкост, поради което и сме я докарали докъдето сме я докарали, т.е. "до под кривата круша": най-бедни сме в Европейския съюз, но и не само в него. Турция в същото време, в резултат на енергията на своя народ, постигна смайващи постижения, страната им е обработена като китна градина, по полята им няма и тревичка, докато нашите ниви буренясват, са занемарени, ако изобщо някой си дава труда да ги оре и сади; а ако изобщо го пък прави, го прави през пръсти, по нашенски, "от кумова срама", само колкото да покаже резила си. Ние като нация сме прочути и с това, че постоянно се оплакваме, като, разбира се, не търсим вината в себе си, ами все търсим някой друг, на когото да стоварим цялата вина; ний сме били прекрасни, ала сме били имали врагове, които ни били съсипвали работите; ето, примерно, "политиците" били най-големите врагове на българския напредък, и Бойко Борисов с такова говорене срещу "политиците" спечели народната душа така, че сам стана самовластен управник и... политик. А вината да видим у себе си, да я признаем, у нас е крайно необичайно и сякаш невъзможно. И когато човек е в Турция няма как, ако е честен, да не признае, че постижения й се дължат на работливостта, изобретателността, дързостта, енергията, таланта на нейния народ. Бил съм и в Истанбул, и в турската част на Тракия, и по Егейското крайбрежие, и във вътрешността, навсякъде съм се удивлявал на подредеността, на богатството, на вкуса, на трудолюбието, с което хората правят живота си. А у нас по много места човек може да срещне само запустение, а пък този растеж, който преживяваме последните 10 години, общо взето се дължи на чужди инвестиции, голяма част от които пак са турски. Факт.

Голяма тема е да се търсят различията в обичаите, в нравите, в ценностите на съвременните турци и българи, като тук аз обаче не се чувствам много подготвен. Мога, разбира се, да кажа нещичко, което съм разбрал и осмислил. Турците много държат на някои традици, а също и на морални принципи; ето, примерно, да отидеш на гости у някой в Турция без да те е специално поканил, се оценява като нахалство и натрапничество, каквото, всъщност, си и е. И такива неща там почти съвсем не се правят, докато у нас са кажи-речи редовна практика: "Минах, сетих се, че живееш наблизо, и си викам: я да го видя що праи моя човек!". Там, в Турция, като те поканят, те черпят главно със сладки и бонбони и, представете си, те поят с чай (или кафе)! Докато широката българска душа черпи и с ракия, и с вино, и с бира, и с месища, докато и гостът, и домакинът, се наплюскат и напият като свине, та после някой требе да ги носи до къщите или до кревата. Ще каже някой: каква скука и обида, да ме поят с чай; но ето, в Турция е така. И в кафенетата мъжете-турци пият главно чай в едни малки чашки, а пък, за отбелязване е, там жени-безделнички, мотаещи се по цял ден из кафенетата и кръчмите, изобщо няма; жени в кафене почти не могат да се видят, а пък за позор на мъжете-турци в Турция, представете си, там изобщо няма кръчми! (Ресторанти има обаче, но и в тях турците почти съвсем не пият алкохол!) Докато "широката славянска" българска (и руска) душа ако може, би пребивавала натопена цялата и постоянно в алкохол, в ракия и във водка, и то не как да е, а вечно, ако може, до края на света, докато целият свят отиде по дяволите, та не се види изобщо. Това според мен е най-съществена разлика: народ, който в мнозинството си пиянства, е дегенериращ народ, от такъв народ не чакай "светли бъднини"; и ако на Запад голяма част от хората също пият, в същото време и работят яко, докато тук у нас тенденцията и мечтата е ако може съвсем да не се работи, а само да се пие и яде.

Може още много да се разсъждава в тия особености на бита, на манталитета, но на мен не ми влиза в задачата в случая да правя пълен обзор или изчерпателно описание, а само щрихирам и наблягам върху това или онова. Ето, примерно, нещо, на което обърнах внимание тия дни, и доста се озадачих, като успях най-сетне да проумея какъв, собствено, е смисълът, който дълго ми убягваше.

Когато за първи път бях в Турция, случи се да е в Истанбул, много ме фрапира това, че на пазара, примерно, в Капалъ чарши, никъде няма етикет с цената на стоката, а за да разбереш колко струва нещо, трябва да питаш, после търговецът ти казва някаква цена, а пък ти трябва да се пазариш, докато се споразумеете. На мен това, признавам си, ми се видя крайно мошеническо и диво: та нали той може да си каже каквато иска цена, може специално мен да ме усети, че съм балък, и да ми каже тройна цена?! Как да разбера каква е "реалната цена", след като никъде, на никаква стока, няма етикетче (или съвсем рядко, само в някои магазини, има етикетчета, по европейския образец)?! Възмущавах се аз, проклетисвах, от инат, признавам си, почти нищо не си купих, въпреки че ми се искаше да си взема някои неща, но не ми се пазареше, не обичам по принцип пазарлъците. Предпочитах да видя етикет, и това сякаш за мен означаваше, че ето, тоя търговец публично обявява своята оферта, не се срамува от нея, не я крие, докато ония, които не слагаха етикет, ми се виждаха направо мошеници. Абе, общо казано, се разочаровах много от особеностите на турската търговия, видя ми се устроена на твърде мошенически принцип, което, както не съм много по пазаруването, доведе дотам, че аз почти нищо не си и купувах оттам; и това гордо го смятах за моя протест срещу това, че турците така нагло, по ориенталски обичай, нарушават "откритите пазарни принципи".

Тоя пример показва как на човек отначало му е безкрайно трудно да влезе в психиката, в манталитета на хората от една друга, по същество, култура. Трудно му е, всъщност, да разбере защо нещо е така, иска се време, за да го асимилира. И ето на мен, след като много пъти съм бил в Турция, оня ден, на Одрин, на пазара, ми се откри и ме осени най-после идеята защо турците правят така, и какво всъщност правят, т.е. какъв е смисълът на "пазаренето" при купуване на стока. Безкрайно е просто, но точно затова, изглежда, е толкова трудно да се разбере от човек, който е продукт на една друга, по същество непазарна култура, каквато е нащата. Или, по-скоро, каквото е нашето безкултурие в тази област.

Ще ви кажа как стана моето прозрение. Синът ми ми поръча от Одрин да му купя дънково яке. Аз много мразя, казах, да пазарувам, а пък да се пазаря ми е особено неприятно, но, няма как, приех, още повече че се чувствах гузен, че не можах да го взема с мен, а причината беше, че му е изтекъл срока на международния паспорт. И ето, аз тръгнах из одринските улици и пазарища да търся магазин, който продава дънкови произведения. Никъде, разбира се, няма етикет, с изключение на по-специалните магазини, където обаче ми се видяха доста скъпички цените.

Няма как, трябваше да тръгна по магазинчета, където няма етикети, принудих се. Питам колко струва ("Коч пара?"), хората те усещат веднага, че не си турчин, стават много любезни, много от тях говорят и български думи, абе не е трудно да се пазари човек, стига да обича да го прави. Питам, значи, един търговец колко струва, той отвръща: 35 лири. Цената ми се видя добра. Понечих обаче да си тръгна, за да изследвам реакцията му. Човекът рече: стой, кажи колко даваш? Аз се замислих, малко ми беше неудобно да го "троша", щото цената му ми се видя хубава, ама от мъка, че трябва да се пазаря, промълвих: 25 лири. Оня, като се почна пазарлъка, засия направо. Човекът ме покани да седна и почна да ме отрупва с дънкови и кожени якета. Прати чирака да донесе чай, като ме пита: чай или кафе искаш? Няма как, на такава любезност е глупаво да се инати човек и да отказва. Като капак на всичко той изпрати да извикат от съседен магазин човек, който е наш преселник, който знаеше перфектно български език, та да ни служи за преводач. И се почна един пазарлък, чудо направо!

В един момент в съзнанието ми проблесна мисълта: глупаво е да си мислиш, че тия хора искат да те метнат, че са мошеници, не е възможно да е така?! ОК, но защо са толкова любезни?! - не мирясвам аз. Ами може би защото такъв им е обичаят, а пък се пазарят, щото искат да зачетат и твоята воля: цената да не е едностранна, а да е свободно договаряне, ето това е смисълът! Като ми хрумна това, се възхитих, аз съм малко човек на крайностите, но като разбрах, че туй пазарене е зачитане и на моята свобода, направо изпаднах във възторг.

Тая мисъл така ме успокои, че аз се развихрих, щото свободата е моя тема и моя стихия. Показах им с думи и с действие, че съм и психолог: стана великолепен пазарлък. Търговецът също сияеше и носеше нови и нови стоки, от хубави по-хубави! Успя най-майсторски да ми внуши, че да купувам само яке на сина, ще обидя жената, трябва, вика, и на нея нещо да купиш. Брях да му се не види, как само бръкна в дълбините на гузната ми душа: от години нищичко не съм подарил на жена ми! Няма как, взех да избирам и на нея нещичко. Тръгнахме от страхотни, но и скъпи дамски кожени палта и стигнахме, накрая, до едно кожено елече, което да я топли през зимата; спазарихме го, и тогава човекът рече: стой, а ти имаш ли майка? Имам, рекох. Значи, имаш стара майка, а за нея не мисли, а, мискинин такъв! - казва ми турчинът, при това красавец, а зъбите му блестят, и се хили, проклетникът му с проклетник! Аз обаче се възхитих на майсторството му, особено пък когато ми рече: ако земеш и туй подплатено с кожа елече на старата си майка, аз ти правя такава и такава отстъпка, щото ми се виждаш хубав човек. Купих, накрая, три неща, убеден, че съм направил великолепна сделка, и щастлив, че ще донеса хубав подарък и на жена ми, и на майка ми, и на сина ми. Това е: същинската търговия е цяло изкуство на истински свободното договаряне, това, което имаме у нас, изобщо не е търговия, а диктатура на търговците. Научих тая мисъл, прозрях тая истина оня ден на пазара в Одрин, и съм най-доволен от това мое приобретение, от тази моя придобивка.

Е, после, разбира се, дамите от автобуса ми казаха, че съм се минал малко, че те били купили същото на по-изгодна цена, ама аз изобщо не се ядосвах. Щото това беше моята първа изява в изкуството на пазаренето и си се полага опитният търговец да ме надиграе: прекалено обидно щеше да е за него аз, начинаещият, да надиграя него, опитния! Така че всичко беше съвсем справедливо, а пък за турското гостоприемство, за това колко са любезни тия хора, просто нямам думи; тия неща се чувстват със сърцето и трябва да си дърво или темерут, за да не ги признаеш.

Ето, ще завърша с това. Останаха ми 5 лири, на желязо. Рекох да си купя нещо да хапна, щото ми опротивяха тия сандвичи, дето си ги носех от Пловдив. На всяка крачка има гостилници, сладкарници, дюнерджийници, изобилие, и разни приятни миризми се носят из въздуха; няма как, рекох да хапна един дюнер. Соча с пръст на табелката, дето пише че 1 дюнер чини 1.5 лира, и показвам един пръст. Момчето веднага се сети, че съм българин, взе ми парите, и ми обясни с думи и жестове как го искам. Аз се зачудих малко, той вика: къде ще го ядеш, на крак или тука? Тука, викам. Чиракът ми показа свободно място и дори ми подаде стол да седна.

Направиха дюнера, и ми го донесе момчето на крак с чиния. Даде ми и айран, "подарък от заведението"! На масата имаше буркан с едни много малки чушчици, като ги опитах, много ми харесаха, и въпреки че ми е забранено от лекарите да ям люто, си хапнах донасита. Техният дюнер не е като нашият, с най-скъпернически я турена, а не турена една-две тънки мръвчици, тук хората не икономисват от клиента, а гледат да е доволен. И ми туриха всичко не в "арабски хляб", ами в турска питчица, по-вкусен хляб май никога не бях ял: мек, дъхав, чудо! И ми донесоха разни техни кетчупи и пр. Тръгнах си доволен и предоволен, изпратен от момчетата, дето така хубаво ме нахраниха и така ми се радваха докато ядях с апетит.

И, да си призная, после, в магазин (супермаркет), като видях кисело мляко, ама истинско, с каймак отгоре, както го правеше едно време баба ми, и по-късно майка ми, щях да се разплача: щото у нас човек изобщо не може да види истинско кисело мляко, камо ли да хапне! И, срам не срам, ще кажа, че от Одрин си донесох една "кофичка" с вместимост 2 литра чудно истинско кисело мляко, каквото отдавна не бях ял, да, донесох си "истинско българско" кисело мляко от Турция, щото тук, в България, такова няма!

С туй ще завърша. Все някъде човек трябва да му тури края. Темата е благодатна и още много може да се пише. Някога може още да продължа. Аз и друг път съм писал за тия неща (Кой повече обича… България?, пътепис, който влезе в книгата ми "Българската душа и съдба"; и на други места съм писал), заслужава си много да се мисли и пише по тия теми, та затова и написах горното, белким повече хора се замислят. Дошло е време да освободим душите си от овехтели представи за миналото, които тровят днешния ни живот; иска се да имаме смелостта да погледнем реалностите смело в очите, т.е. да оценим другия човек, пък и другия народ, по достойнство.

Това отличава свободния човек от несвободния, от робуващия на разни стереотипи, басни, приказки, митове и пр., най-основния и най-пагубния от които е митът за т.н. "черното турско робство", в което сме уж били живели цели 500 години, потискани от своите "вечни исторически душмани", турците. Аз съм писал за демистификацията на този мит в своята книга "Страстите и бесовете български", затова сега ще спра дотук, а който се е подразнил прекалено, нека да иде и да прочете, но най-вече, нека помисли: от истината не трябва да се дразним никак, а трябва да я приемаме с дължимото смирение - и да я почитаме с цялата си душа...