(Това е първата статия от една поредица, която скоро ще обединя под общо заглавие, което засега не мога да формулирам достатъчно прецизно и сполучливо. Но проблемът, който ме вълнува, е този: Как и кога ще спре агонията на българското образование?. Или иначе казано: Как да намерим пътя към оживяването и възхода на българското образование?. Понеже то сега наподобява нещо като гниещ труп, или, по-вярно казано - намира се в кома, предвестница на пълната смърт. И затова си заслужава според мен да се мисли в тази насока: Как да намерим пътя към живота? Защото образованието, възпитанието, личностните взаимодействия не са друго, а форма на духовен живот. А днешната образователна система у нас е мъртва, тя и поначало е мъртвородена - затова и сее само смърт. Ето тази сутрин написах първата част, тия дни ще продължа.)

Моят отговор на този въпрос ще бъде началото на една серия от публикации, свързани с разнищването на ситуацията в българското образование, в българското училище (средно и висше) - и на търсенето на спасителен изход от нея. Работил съм дълги години и в средното, и във висшето образование - и познавам нещата отвътре. Бидейки философ и психолог възприех този жизнено важен проблем като едно лично предизвикателство - понеже съм изследовател на човешките реалии и феномени. От доста години работя по родствени на повдигнатия проблеми, а от няколко години съсредоточих специалното си внимание към търсенето на изход от сложилата се плачевна ситуация. Тук просто ще съобщя някои от заключенията си.

Малко предистория. Няма да избегна и личния момент, нищо че разпространения стереотип изисква личния момент да се избягва - оценяват го като неуместен. Ала в сферата на духовните неща, сред които образованието заема (или би трябвало да заема) едно от най-предните места, личностният момент не само трябва да присъства, нещо повече, трябва да бъде водещия. Защото тази е сферата на едно най-интимно отношение на личности - образованието е най-сложна сфера на непосредствено осъществяващи се, интензивни, целенасочени личностни взаимодействия, които при това се реализират изцяло практически, в непосредствения живот. Ето по тази причина и на това основание съвсем няма да изведа личностния момент "зад скобата", напротив, той ще се превърне в призмата, през която ще погледна на останалите проблеми.

През 1992 година бях уволнен от ПУ "П.Хилендарски" - след 7 години работа там. Причината да бъда уволнен формално е "съкращения в щата", но в действителност е: "личностни и професионални несъответствия", придобили една политическа окраска. Накратко казано: другарите ме изгониха от ПУ, понеже даже със самото си присъствие там смущавах статуквото - и спокойствието им.

Преживях немотивираното ми отстраняване като трагедия; не крия, че имах големи амбиции в областта на университетското образование по философия; продължавам и досега да смятам, че тази сфера е моето същинско призвание. След известно лутане какво да правя стигнах до идеята да създам частен Център за развитие на личността (дадох му името HUMANUS), в който съвсем свободно да правя това, което исках, което считах за потребно, но което ми беше забранено - понеже съществуващата образователна система беше изцяло чужда на моите иновации. Това стана в далечната 1994 година.

В Центъра заедно с група съмишленици и ентусиасти, философи, социолози и психолози по образование, започнахме интензивни изследвания в интересуващите ни области. Стремяхме се да работим не просто на едно теоретично и академично, а най-вече на едно практическо ниво: търсехме работещи идеи, които да бъдат приложени на дело, та да се постигне съществен ефект върху личността на обучаваните. В много от предприетите практически инициативи ние бяхме пионери в България: организирахме курсове по психотренинг и личностно израстване, открихме кабинети по психоанализа, започнахме работа по амбициозни проекти в области-табу, примерно в областта на психологията на пола, секса и любовта, практическата философия, модерната психология, анализът на духовните форми, антропологията. Все неща, които доскоро (до 1989 г.) бяха напълно непознати и забранени. В много от нашите инициативи се провалихме - бяхме прекалено изпреварили времето, бяхме нещо като прекалено ранни пилета - но в други постигнахме много, твърде много.

В 1991-1992 година в първото демократично правителство на Филип Димитров министър на образованието беше философът проф. Николай Василев. Той успя да наложи изучаването в средното училище на цяла серия от философски и психологически дисциплини, имащи пряко отношение към личностната област - като психология, логика, етика, философия на правото, философия, практическа философия. Това беше едно добро начало, ала след това дойдоха трудностите.

Най-напред се оказа, че липсват подготвени специалисти за преподаването на тия учебни предмети. Огромната част от досегашните "кадри" бяха подготвени и обучени за преподаването на марксизъм-ленинизъм и комунистическо "обществоведение", което в сърцевината си беше най-върл противник на личностно ориентираното образование и възпитание. Понеже акцентът там се поставяше върху "социалната същност на личността", сиреч на обезличностяването й, а не върху нейната индивидуализация и просперитет на почвата на чисто личностното. Времето изискваше да се проведе същностна реформа в българското образование, която трябваше да започне от т.н. хуманитарна сфера - понеже тази област можеше да изиграе ролята на "влекач", за да се подкопае и срути овехтялата сграда на построеното по съветски модел командно-дидактично, анахронично и несъвременно, не отговарящо на нуждите на съвременността, образование и възпитание. Тук бих си позволил даже да заостря нещата: изискваше се коренна промяна, из основи, на съществуващото статукво и манталитет, т.е. беше дошло времето на една същинска духовна революция, която из основи трябваше да промени вредната, задушаващата личностността на младите система. Защото, от друга страна погледнато, всичко в тогавашното образование беше така прогнило, че просто се искаше леко побутване - за да се сгромоляса без остатък.

Но и това не беше направено. Разбира се, тогава липсваха много неща, но решаваща и фатална се оказа липсата на адекватен на времето субективен фактор, на личности, овладени от духа на свободата, от високото съзнание за мисия в толкова човечната духовна сфера на образоването, на личностното развитие и образование. Също така липсваше политическа воля за същностна промяна не само в образованието, но и във всички останали сфери на живота, поради което България безнадеждно изостана в сравнение с другите източно-европейски страни. Разбира се, в един момент изоставането в другите области (стопанската, финансовата, в сферата на собствеността и пр.) беше, макар и със закъснение, наваксано (имам предвид времето - 1997-2001 г. - на управлението на реформаторското правителство на Иван Костов), ала в духовната сфера нещата бяха така забатачени, така объркани, че продължават да са си такива и до ден днешен.

Оказа се, че за тия 20 години на преход и реформи българското образование си остана капсулирано в бронята на остарели, изцяло непригодни за живота догми и стереотипи, в него същностна реформа изобщо не беше даже начената и започната, в него, за жалост, нещата бяха оставени на самотек, на течението, водещо до пълна деградация. В българското образование се настани скуката, хаоса, безсилието на учителството нещо да промени, пълната инертност на чиновниците от образователната институция. В българското образование на възлови места се разпореждаха най-тъпи чиновници, нямащи никакво отношение към мисията на учителството и на образованието, имам предвид инспектори, директори, образователни бюрократи от среден и най-висш ранг, подковани невъзвратимо в догмите на марксизма-комунизма, а, следователно, изцяло вредни, също така паразитиращи, подобно на чакали, върху гниещия труп на българското училище и образование. А междувременно вонята от този труп продължаваше да трови духовната атмосфера в страната и живота на нацията.

Българските училища станаха нещо като лудница и като театър на абсурда: учениците не искат да учат и се бунтуват непрестанно - понеже не виждат никакъв смисъл в тая безумна агресия спрямо личностите им; учителите са безпомощни нещо да променят и се борят с отчаяността на обречените на гибел нещичко поне да спасят; а бюрократите, разбира се, пазят нищо да не се промени. Те във всичките тия години съзнателно направляваха и насърчаваха умело целия този хаос, понеже, казахме, съществуваха само за да вредят. А също и да дебнат да не би някъде "отдолу" да започне някаква промяна, която в крайна сметка ще обрече тях самите на гибел. Агонията на българското училище се задълбочаваше от година на година, ала външният наблюдател справедливо оставаше с убеждението, че на някои сили сякаш е крайно необходима една такава агония, едно такова разложение.

Явно на тия сили съвсем не им бяха нужни самостоятелно мислещи, свободни и достойни личности; на тях им бяха нужни съвсем несамостоятелни, податливи на всякакви манипулации и лъжи, несамостойни, затъпяващи "масово-типови продукти", сиреч, безлични същества-екземпляри, в които индивидуалността е на едно най-жалко ниво на развитие и изява. Изобщо някои среди явно са имали интерес младежта и нацията прогресивно да затъпяват, личността да деградира, а простотията да се вихри изцяло необезпокоявана и повсеместна. Оказа се, че на такива нация и държава култура, духовност и образование не са им нужни, напротив, те за нея са твърде опасни. Това, че една такава нация и държава по този начин биваха обричани на нескончаема бедност, сякаш също е влизало в плановете на ония сили, които вместо култура, духовност и образование у нас насърчаваха най-съзнателно развитието и апогея на чалгата. Която стана така многолика, че в днешно време всичко у нас е чалга, чалгата е така многолика, че имаме всякаква чалга и всякакви ментета - и в областта на музиката, и в областта на стопанския живот, и в областта на медиите, и в областта на политиката, т.е. във всяка една област.

В резултат сега сме стигнали дъното, от което повече надолу не може да се пада, което може да се осъзнае като се постави въпроса: кой е пръв "духовен" наставник и кумир на нацията ни? Отговорът е: или Слави, или Азис, или Вучков! Или Дим Дуков! Или някое друго такова недоразумение на природата! Друг такъв като тях нема! Някой да знае името на някакъв изтъкнат новатор в българското образование? У нас просперира наглата некадърност, а истински способните хора, т.е. личностите, които могат да бъдат двигател на промяната към добро, са поставени под непробиваем похлупак - да се задушават и да страдат от съзнанието, че са непотребни, че са вечни аутсайдери. При това положение нямаше как най-кадърното и читавото от нацията ни да не избяга от тоталната просташка чалготека, в която се превърна нашата България.

Очертах в основни линии големия контекст, в който трябва да се мисли проблемът за българското образование. Сега ще пристъпя към описанието на отделните най-възлови проблеми, които трябва да бъдат решавани - понеже време и място за отстъпление вече няма.

Мимоходом обаче искам да отбележа, че в тия години, в който държавата нищо не правеше и само пречеше на промяната, за която настояваше самият живот, в Центъра за развитие на личността HUMANUS се работеше най-усилено по решаването на ред проблеми. Преценихме, че звеното, от което трябва да се започне, е средното образование, по-специално неговата гимназиална степен, на която младите хора преживяват един най-интензивен период на развитие на личностното самосъзнанието - и е престъпление да бъдат оставени на произвола. Понеже те имат жестока потребност от духовни наставници тъкмо в този период.

Учебните предмети от т.н. "философски цикъл" през 1992-1996 година се преподаваха така, че дискредитирането им в очите на младите беше неизбежно. Някои може би точно това са целели. Ние от Центъра решихме да поведем отчаяна битка за поправяне поне малко на отчаяното положение.

Тъй като у нас, да речем, психология тогава се преподаваше (в 1992-1996 г.) по един-единствен казионен учебник, който предъвкваше догмите на съветската психология от 30-те години, то най-напред се захванахме да направим адекватен на потребностите и на времето учебник. Който при това трябва да е на нивото на напредналата западна психология. В 1997 г. моят учебник Животът на душата: психология излезе от печат с неохотно дадената санкция на Министерството; учебникът ми беше одобрен, но не като учебник, а като помагало, "незадължително" за прилагане. Издателство ЛИК го издаде в 1000 бройки, които се разграбиха за броени седмици. Подготвихме ново, подобрено издание, то излезе в 1999 г., също без никаква подкрепа от Министерството, също в 1000 бройки, също свърши за броени седмици като топъл хляб. През 2001 година излезе и трето издание на учебника, ала тогава вече даже не търсихме санкцията на Министерството; беше безполезно; съветският учебник по психология си остана задължителен; появиха се други пародии на учебници по психология, които за разлика от моя получиха незабавна санкция от Министерството; някои среди надушиха, че това е златна мина и понатрупаха добри парици, издавайки учебници. На нас от Центъра ни стигаше обаче факта, че в няколко града в страната учители-ентусиасти преподават, на свой риск и отговорност, по нашия учебник; повече тогава не можехме да направим.

По същия начин разработихме и в следващите години издадохме учебници и помагала по логика, етика, философия на правото, също и по предмета, наречен "свят и личност". Същата съдба последва и тия учебници. Даже държавата направи нужното да попречи колкото може повече за да не проникнат идеите на нашия Център в български училища. Ние самите даже вече не опитвахме да получим нейната санкция за издаването им, понеже добре знаехме, че няма да я получим. Такава санкция у нас получават, драги ми български граждани, само приятелите и приближените на поредния министър на образованието-"реформатор", та и те да се облажат с някой и друг лев - защото от учебници се печели твърде добре. Ала в резултат днес учениците в масовия случай изобщо даже не си купуват вече техните калпави учебници - и даже отчаяните учители изобщо не могат да принудят някой ученик да си купи учебник; защото ако пък си купи, скоро разбира, че учебникът е калпав и неизползваем - и бързо го захвърля. В много от училищата по предметите от философския цикъл доведените до безизходица учители просто се преструват, че нещо правят, а учениците даже и не се преструват, че нещо учат. Не е много по-различно положението и по повечето от хуманитарните, а също и по останалите предмети.

Нашият Център разработи освен учебници и нови, напълно модерни методики за преподаване на предметите от хуманитарния цикъл, за които продължаваме да смятаме, че трябва да дадат пример, че промяна в българското образование е възможна. Това е голяма тема и ми позволете тук да не я развивам, понеже ще й отделя специално внимание в друга, нарочна статия. Тук само ще подхвърля, че основното в нашите методики е пренасянето на центъра на тежестта върху самостоятелните дирения на учениците, понеже добрият учител никога не отказва на учениците сладостта на намирането, на откритието. Т.е. нашата методика е точно обратната на разпространената - не учителят дава наготово някакви знания, които просто трябва да бъдат наизустени, а, напротив, ученикът, поставен в съответната познавателна ситуация, сам търси вариантите на решение, а учителят само го насърчава и подтиква. Ние наблягаме на онова, от което най-много се плаши българското образование, а именно, самостоятелното, свободното, личностно наситеното мислене.

Ще продължа в скоро време тия мои размисли. Надявам се, че може да се започне дискусия по казаното, та да се осмисли колкото се може по-цялостно реалната ситуация, в която се намира българското образование днес. Длъжни сме да постигнем истината за това, което става. Длъжни сме да открием къде грешим, което е предпоставка за това да се поправим. Глупаво е да се смята, че сме безгрешни - или че нещата в образователно-възпитателната сфера "все пак", макар и "криво-ляво", вървят, ерго: "И какво иска тоя Грънчаров бе, та ми се прави на интересен само?".

Убеден съм обаче, че хората, които са непосредствени участници в случващото се, имам предвид много от учителите, ще ме разберат. Ала само от тях не зависи почти нищо. Иска се обществен натиск за да стане изобщо нещо. А за тази цел се иска промяна в съзнанието на гражданите. Иска се те да победят примиреността си и да разберат колко е пагубна нагласата нищо да не се прави, а нещата в българското образование ако щат да идат на поразия, ако щат да продължават да вървят по дяволите. Така обаче повече не може да продължава.