Унизителното безразличие, позволяващо на управляващите да се гаврят с един такъв не разбиращ собствените си коренни интереси народ Иво Инджев е написал добър текст под заглавие (Про)тест, в който между другото се заявява следното:

Няколко шепи – стотина (или стотици, според някои) нашенци се пробудиха и протестираха също във връзка с ромите. В смисъл – че срещу ромите трябва да се протестира заради привилегиите им, както заявиха демонстратите в София.

Привилегированите обаче си траят; наслаждават се на привилегиите си, на благоденствието и на охолния си живот; и само някоя френска революция може да ги разтърси – ако хиляди французи първо покажат как (и защо) се прави това. Което е чудесно. Представяте ли си обратното: хиляди организирани роми, сплотени на протест срещу мизерията, предрасъдъците, расовата омраза и други подобни привилегии?!

За една държава, за нейния народ и неговата зрялост, може да се съди и по протестите. Както и по тяхната липса в ситуация, когато някои други народи протестират (вместо тях).

Във връзка с казаното от И.Инджев, рекох да каже нащичко и аз; ето какво написах там:

Точно така е. Няма какво да се добави. Протестът, способността и готовността да се протестира с оглед на някакви човешки, социални и граждански искания наистина е тест за това има или няма гражданско общество; и ако у нас все пак има нещо наподобяващо това, което се нарича "гражданско общество", отношението към протестирането показва доколко, до каква степен това общество е изродено и неадекватно реагиращо. Или, респективно, доколко е зряло и действено.

Аз лично смятам, че липсата на протести у нас се обуславя най-вече от липсата на нравствено чувство у огромните маси на природонаселението, от стелещата се навсякъде безчувственост, от унизителното безразличие, което именно позволява на управляващите да се гаврят с един такъв не разбиращ собствените си коренни интереси народ. Това, че повечето хора вече не са в състояние истински да се възмутят, когато около тях някой прави нещо възмутително, или пък да се зарадват както подобава, когато някой прави нещо достойно за уважение, е израз на една ужасна атрофия на нравственото чувство, която на едно място (в моята книга БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА с подзаглавие Идеи за нашата философия на живота, историята и съвременността) си позволих да определя със следния риторичен въпрос: "Емоционални инвалиди ли сме вече?".

Изглежда да, а ония сред нас, които са в състояние да реагират нормално, по един съвсем човешки, спонтанен, свободен и естествен начин, съвсем не са мнозинство. Те, впрочем, отговарят на малцинството на свободните хора, на ония, които ценят свободата си и я правят извор на своята човечност.

Ето такива хора са нужни на България днес, защото само те могат да заразят всички останали с онази емоционална отзивчивост, без която ще ставаме все по-безразлично и безчувствено към собствения си живот, към собствените си интереси и към собствената си участ общество.