Наближава 20-тата годишнина от началото на промените у нас, т.е. от падането на диктатора Т.Живков и от момента, в който почна да се разклаща пълния политически монопол - диктатурата - на БКП. Т.е. от началото на края на комунизма у нас - впрочем, той, комунизмът, дали и сега е окончателно мъртъв, или продължава да си е жив в много глави? На мен ми се струва, че дефектите на комунизма, пораженията му в съзнанията са така големи, че трябва да минат още много години, за да бъдат окончателно заличени.

Както и да е, та тия дни започват празненствата по повод началото на промените. Ситуацията е прелюбопитна за това как на държавно ниво ще бъде отбелязана тази годишнина: понеже президент ни е бивш комунист и при това ченге от ДС - майчице, докъде сме я докарали?! - а пък премиер и почти абсолютен властелин е човек, който тогава, преди 20 години, също е бил комунист, член на БКП, ала сега минава за "десен" и "проевропейски"; знаем, че в един момент след 1989 г., когато се направи т.н. деполитизацията на органите на държавната власт, в това число и на МВР, лейтенантът от пожарната Бойко Борисов тогава е предпочел да се раздели с работата и с професията си, нежели с членството в БКП! Щото тогава е трябвало да избира: или пожарникар, или БКП; он е избрал БКП - и по тази причина е станал "честен частник", охранител, мутричка. Другояче казано, както виждаме, тръгването му по тоя път не е било грешка - доведе го в крайна сметка до най-високия връх в държавната власт! Иначе щеше да си остане пожарникар - каква скука; както аз си останах прост философ, тфу! (Пиша така, щото ний с г-н Борисов сме почти набори.) Та много ми е интересно как тия две лица - Гоце и Боце - ще празнуват началото на края на комунизма; на мен ми се струва, че по-скоро дълбоко в сърцата си требе да скърбят! Но ще видим де, и ще се порадваме, щото държавният живот у нас е на път да се превърне в непрекъснато шоу, в цирк, в панаир на суетата, в поредица от блудкави, безвкусни зрелища.

Аз съм свидетел и участник в ония събития - преди и след 1989 година - и ми се иска по свой си начин да отбележа събитието. Вярно, не съм бил агент на ДС, поради което не съм бил изтикан в светлината на прожекторите, "партията-кърмилница" не ми отреди някаква велика роля и пр. А тогава бяха времена, в които много хора за часове направиха шеметна кариера, щото, както сега с точност знаем, ги е тикала напред вездесъщата ДС. Аз си останах скромен преподавател по философия, но пък от позицията, в която наблюдавах събитията, имах шанса да вникна малко по-дълбоко в тях, щото останах настрана от техния вихър. Вярно, в един момент се намешах по-навътре, ала другарите, като разбраха, че не съм сговорчив, че съм някакъв си там вятърничав идеалист, когото даже не можеш да купиш, щото не ще да се продаде, ми биха безжалостно шута и ме натикаха в десета глуха.

Нищо де, от дистанцията на времето вече може да се види кой какво е постигнал: другарите комунисти, предимно ченгета от ДС, сега са крупни капиталисти, са тежки олигарси, возят се в бляскави автомобили, живеят, подобно на моя "колега-философ" Ахмед Доган, в царски сараи и дворци, държат в ръката си медиите; те са звезди, тям журналисти-лекета като Бареков им се покланят всекидневно и ги величаят с блеснали от любов към парицата очички, а пък моя милост какво е?! И какви са тия като мене, дето си късахме гърлата да крещим по митингите, да искаме промени, да искаме свобода и справедливост?!

Нищо не сме, ала трябва да признаем, че в някакъв, и то трудно постижим смисъл, сме постигнали повече: не сме се продавали, запазили сме чисти такива неща, които, вярно, много-много не се ценят из нашите предели, но нищо, сиреч, запазили сме неосквернени такива неща като съвест, достойнство, не сме си загубили свободата, т.е. сме свободни хора в истинския смисъл, защото нас никой не може да ни използва, да ни контролира, да ни командва какво да говорим или пишем и прочие.

Ще каже някой: леле, тоя е непоправим идиот - как може да пише такива глупости, бил постигнал повече, бил чист, не знам какво си и пр.?! Нека каже каквото си иска, аз пък лично не се чувствам с нещо ощетен, напротив, чувствам се страшно богат, щото свободата при мен ми даде безценни плодове, с които се чувствам наистина колосално богат; при това моите богатства са от тия, дето молци не ги ядат, а пък Доган нека да опита да завлече сараите и железните си каси с прилежно надиплени зелени пачки в гроба, а, ще може ли?! Та с какво съм богат ли?

Ще отговоря, ако някой ме попита, така: богат съм с безценни богатства, като идеи, ценности, мисли, с дух съм богат! Ето, написал съм много книги, запазил съм си чисто името (това сякаш е най-важното), съвестта ми също е чиста, от нищо не се срамувам, смея открито да гледам хората в очите. А колцина от бляскавите херои на епохалния български преход могат да кажат това за себе си?! Какво е, примерно, един Желю? Мижитурка, свършила безброй подлости, нищо че беше толкова "велик". А и много престъпления и предателства спрямо нацията му тежат на съвестта, а моята съвест е чиста и лека. Затуй не му завиждам за нищо, а съм сигурен, че такива като него са готови, в минути на "душевно размекване", да дадат всичко, за да могат да са в моето положение. Което наистина си е за завиждане. Моето положение, колкото и странно да ви се вижда, драги ми дами и господа, ми дава колосален капитал. Понеже на мен ми е леко...

Да, особено пък като съм вечно с празен джоб и портмоне, се чувствам особено леко! Цигарите ги отказах преди три години вече, по тази причина даже съм по-добре и от Щастливеца, който, ако си спомняте, навремето се чувстваше щастливец даже и когато, както сам пише, нямал пари да си купи и кутия цигари. Ето, добри хора ми помогнаха, даже без да сме се виждали, водени от най-чист идеализъм и ентусиазъм, да издам първата книжка на философското списание ИДЕИ! Велико нещо е това: и ето, аз се чувствам на върха на задоволството си по тая причина! Щото се сбъдна една моя отколешна мечта. И ето сега дойде сгодния момент да ви кажа това, заради което всъщност започнах да пиша тоя текст.

Преди 20-25 години моя милост беше асистент по философия в ПУ "П.Хилендарски". Почнах в тоя университет в същата година, в която Горбачов пое в ръцете си съдбините на комунизма (1985), и скоро, понеже имаше неблагоразумието да даде свобода на словото и на печата - махна цензурата! - комунизмът се разклати така, че след 4-5 години ще се сгромоляса, ще отиде по дяволите. Аз, млад философ - бил съм тогава на 26 години - приех тия събития с ентусиазъм, а когато процесите се задълбочиха, се опитах нещо да направя, за да подпомогна и у нас нищичко да се промени. Защото, трябва да отбележим, че тогава Т.Живков провеждаше политика на снишаване, та белким бурята, идеща от Русия на Горбачов и Елцин, го отмине. Т.е. бай Тодар държеше яко властта, диктатурата му си беше непокътната, само той, горкият, дето не можеше да забрани да четем съветски вестници.

Ах, а пък ние с каква наслада тогава четяхме съветски вестници: "Огоньок", "Аргументи и факти", даже "Правда" стана интересна за четене; аз получавах купища съветски вестници и списания, щото те почнаха да пишат за престъпленията на Сталин и на комунистите, за реално случилото се, а пък идеологическата диктатура на комунизма почна да пращи по шевовете! Знаменателни времена бяха тогава, и ето какво моя милост направи в ония години. даже веднъж се пусна слух, че на централна гара в София някакъв си бил написал "страшно революционни лозунг":

И понеже няма олио,
и понеже хлябът е от мъката по-чер
Да викнем дружно:
Съюз със СССР!

Или нещо такова, не помня стихове. А това, твърдят, бил стих от комунистическия поет Вапцаров, поради което милиционерите не знаели какво да правят: да го трият ли, или да го оставят! Недоумението им идело и от това, че за СССР бяха свикнали да се пишат все хубави неща, а ето, сега требе да се трият! Мозъците на горките милиционери от Централна гара, представете си, заради тоя случай се били завързали на фльонга! Същи кошмар! И смях, очистителен смях. Беше дошло чудно време; пиша за тоя епизод само за да се разбере нещичко от аромата на онова време.

Аз, впрочем, тия неща съм ги описал в книгата си "Страстите и бесовете български" (Кратка психологическа история на съвременна България), но тук ще кажа нещичко, което там не съм писал, т.е. да допълня. Там писах, че през есента на 1987 година група млади преподаватели и студенти създадохме ФИЛОСОФСКИ ДИСКУСИОНЕН КЛУБ към ПУ, в който почнахме да каним известни свободолюбци (философи от СУ, писатели) като професорите Кирил Василев, Иван Славов, Цочо Бояджиев, Сергей Герджиков, Стефан Пенов, Николай Василев, Любен Сивилов, Красен Станчев и мнозина други. Клубът в Пловдив беше първата "неформална организация" на интелектуалци и студенти; много време след него в София беше учреден прочутият Клуб за подкрепа на гласността и преустройството, на който, понеже в него бяха доста ченгета, му се даде съответният ореол, а пък нашият клуб туриха под похлупак; но както и да е де, нашият клуб беше първи, и това, че се мълчи по този въпрос, е показателно за много неща.

Та в тази връзка и по повод на 20 годишнината от началото на промените (виждаме, при нас, в Пловдив, тия промени почнаха 2 години по-рано отколкото в София!), аз в близките дни ще публикувам в блога си следните поредици:

1.Документална поредица за историята на ФИЛОСОФСКИЯ ДИСКУСИОНЕН КЛУБ:

Намерих из архива си много документи, касаещи тази история: мои доклади (аз бях инициатор и главен създател на Клуба) до Ректора на ПУ относно създаването, "узаконяването" и развитието на Клуба. Тогава ми се наложи да играя доста сложна игра, за да не го забранят и да продължи дейността си; ако не бях играл тази игра, ако бях направил погрешна стъпка, непременно щяха да го забранят. А мен и неколцина от активистите щяха да ни тикнат в затворите, та сега да бяхме "велики дисиденти". Ала ние предпочетохме да не земаме героични пози, и затуй играехме една умна и опасна игра с инстанциите, в която победихме: независимо че пак забраняваха Клуба, той оцеля до ноември 1989 г. А знаете ли как оцеляхме?

Ами ще го видите по документи, сега ще кажа само това: защото изиграх йезуитския номер и прикрепих Клуба към... ДКМС, към "Комсомола" им! Поради което "Партията" две години не можа да сломи и смаже такава по същество съвсем неказионна студенска организация, каквато беше Философският клуб. А мен пък Партията им можа да ми отмъсти и да ме изгони от ПУ едва в 1992 година! Та за тия неща ще разкажа съвсем документално.

2.Документална история за вестник "МИСЪЛ"

За това до този момент съвсем не съм писал. Този вестник създадох заедно с неколцина сътрудници от Клуба веднага след 1989 г. В началото моя милост се подвизаваше по официалните вестници, където пишех най-полемични статии (аз публикувах нещичко от тях ето ТУК). Интересното е, че веднага след 10 ноември 1989 г. официалните вестници сякаш хептен отвориха страниците си за такива като мен и аз тогава публикувах доста статии, докато обаче се изобличих като "ненаше момче"; щом таваришчите разбраха, че съм "краен", "екстремист" (така наричаха ония, дето не можаха да ги превърнат в свои оръдия), мандалото хлопна, и изведнъж мен повече нито един вестник не пожела да публикува нито една моя статия (т.е. стигнах до положението, в което съм сега, в 2009 година!).

Даже Радио "Пловдив", в което в първите дни и седмици след 10 ноември 1989 година ме канеха най-редовно за коментатор и анализатор, в един момент получи нареждане да спре да ме допуска до ефир, устроиха ми един най-мръсен ченгеджийски номер, изгониха ме един път с милиционер от студиото, и повече бях лишен от всякакъв достъп до тази медия.

И тогава, изпаднал в пълна цензура - а тогава "Партията" даваше път на своите хора, но беше безжалостна спрямо ония като мен, които не й играеха по свирката! - аз и неколцина човека от Клуба създадохме свое неформално вестниче, "печатано" на ксерокс (всички печатници бяха под пълния контрол на БКП и достъп до тях ни боше отказан!), изцяло на мои разноски (жена ми тогава обяви бунт срещу мен, щото бях изтеглил един заем от 5000 лв. за да си купим мебели, аз купих нещичко, а останалите отидоха за вестничето).

Та в обявената поредица ще издам всички броеве на вестник МИСЪЛ, излизал в периода от началото на декември 1989 г. докъм февруари-март 1990 година. След март вече имаше вестници на СДС, където моя милост се пресели, поради което спрях издаването на МИСЪЛ. Вярно, в оня период трябваше да решавам дали да не го превърна в "съвсем истински вестник", ала като не получих материална подкрепа от никой и съвсем разорен, го изоставих. Вярно е, че направихме нещо хубаво: някой ни беше подшушнал да пращаме всички броеве на вестник МИСЪЛ в народните библиотеки в София и Пловдив, те тогава събираха такива документи на времето, та поне това остана.

И знаете ли как се сетих за тия поредици? Странно нещо е животът. Оня ден ми звъни някакъв пловдивски журналист и ми вика: г-н Грънчаров, решихме да правим предаване послучай 20-годишнината от 10 ноември, искахме да се свържем с някой участник в ония събития, попаднах на вашето име, искате ли да участвате в еди-кое си предаване? Останах крайно изненадан и го попитах как е попаднал на мен: ами чрез блога бил нещичко попрочел, а Гугъл го насочил към мен! Съгласих се, ала ето, не смея, щото, знае се, парен всяка каша духа: не смея да кажа кое е предаването и кой журналист ми звънна, щото ме е страх да не му свият перките и да го откажат да ме кани. 20 години са минали, а аз имам все още тия страхове.

Особено след като съм изпаднал в пълна изолация, при която даже десните вестници ("Анти", "Седем") не щат да публикуват нищо от мен: ето че най-сетне успях да стана на всички ненавистен! Но майната им де, аз ще си продължа да си бъда себе си - и поклони никому и за нищо не съм правил и няма да правя!

Та така, очаквайте обещаните документални поредици, смятам, че публикуваните документи от времето преди и след 10 ноември 1989 г. ще бъдат интересни особено на по-младите, които нищо не знаят за онова време, за това какви сме били ние, тогавашните млади, тогавашните българи, колко възвишен ентусиазъм ни е владеел тогава по улиците и площадите, нас, сините привърженици на свободата и демокрацията, които, напук на кукловодите, все пак успяхме да направим нашата България достойна да е член на Европейския съюз. А те искаха да я правят член на Руско-казахско-узбегския съюз, т.е. съюзът на държавите, в който най-много обича да ходи нашият куриозен и съвсем неадекватен президент Гоце Първанов. Разбрахте ли сега защо толкова обича да ходи натам?

Не е заради козлите, дето му дават да убива, а за съвсем други неща: сърцето му го влече натам. Щото, ако не знаете, ще ви кажа: Гоце е азиатец по манталитет, по подлата си комунистическа си и ченгесарска душица. Затова, не за друго. И ако може, би продал България на господарите си и за един грош, ама не може - и затуй така страда, че вече съвсем не може да се усмихва. Щото редовно му дърпат ушите кремълските му господари, а пък на мен никой не ми дърпа ушите. Затуй съм си по-добре даже от него, президента. Е, на мен може директно да ми счупят главата я с някой чук или пък да я клъцнат с някой сърп, ама каквото ми е писано, това; човек от съдбата си не може да избяга...