Всичко – като се почне от това как вестниците пишат, как интервюираните дават своите интервюта, как водещите на телевизионните и радио програми водят програмите си, как ни представят новините, как политиците отправят своите послания към нас, та се мине през това как общуваме помежду си, с децата си, с по-възрастните, с подчинените си и пр. и се стигне дори до това как мислим, как общуваме със самите себе си и се опитваме да си дадем сметка какво искаме и т.н. – всичко това всъщност не е друго, а е опит (умел или неумел) за общуване, за обмен на мисли, идеи и чувства, е опит за водене на разговор. Замисляли сме се как разговаряме и даваме ли си сметка доколко смислено го правим?

Не знам, може би греша, но моето впечатление е, че не умеем да разговаряме. Особено пък не умеем да слушаме какво говори другият човек. Някаква странна, болезнена грандомания е обзела всички ни: всеки слуша само себе си, всеки мисли само себе си за прав. Нашите разговори постоянно се превръщат в препирни, в кряскания и надвикване, дори в “словесни престрелки”, чиято цел е да унищожиш, да смажеш и стъпчеш “противника”. Погледнете какво става в парламента, вслушайте се как разговарят в нашите “дискусионни студиа”, обърнете внимание как бърборят дори в кръчмите. Навсякъде се крещи, никой никого не слуша, “разговорите” ни общо взето са просто невъобразим шум без смисъл и полза. За каква “диалогичност”, за каква “култура на общуването”, за каква “толерантност” изобщо може да става дума при това положение? А си струва да се разбере защо изобщо разговаряме и особено как трябва да го правим – ако искаме да надмогнем безсмислените препирни, от които ефектът е нулев. Нима това не е важно, нима това не е прелюбопитно?

Всеки разговор по начало има някакъв смисъл, но това не значи, че с основание може да се нарече “смислен” – и автентичен. “Смислен” е именно “истинския”, отговарящия на идеята си пълноценен разговор, който не е само “за запълване на времето” или пък за… “упражняване на ченето и езика”, а за нещо много по-значимо от това. Кое именно е то?

В смисления, автентичен разговор аз най-напред разкривам себе си – а не се скривам, преструвам на някакъв или пък не се “покривам”. В такъв разговор предразполагам партньора си към същото – което значи, че нашите души се доближават и “допират” именно в своята истинност, такива, каквито са. А в резултат и двамата изпитваме удовлетворение и удоволствие, дължащо се на това, че сме успели да постигнем съпричастност, просто сме си станали по-близки, “приближили” сме се един до друг. В един такъв разговор се достига до “пласта” на интимното в нашата субективност – интимното е истински субективното. Той засяга нашата дълбока вътрешност – а не се “плъзга” по повърхността на душите ни. Той е демонстрация на откритостта ни един към друг, появила се на основата на доверието и на взаимната симпатия. Затова и чувството от такива не така често провеждани пълноценни разговори е така силно и ангажиращо. Затова и душата от тях се чувства един вид “окрилена” и вдъхновена, преизпълнена със смисъл, богата и доволна от случилото се: тя затова и така силно желае тези разговори.

Но, питам се тук, точно такива ли са разговорите, които сме привикнали да водим всекидневно? Ясно е, че не: едното е рутина, другото е събитие. Такива незабравящи се разговори-събития в съществуването ни са истинска рядкост, “инцидент” на фона на посредствените и незначителни “фактични” – но не особено смислени – разговори, които си позволяваме да водим. Даваме ли си сметка какво губим когато разговаряме неистински, когато в разговорите си сме паднали до нивото на “пошлостта”, определяща моята (твоята, нашата) безинтересна всекидневност?

Смисълът на нашите разговори трябва да е само разбирането между мен и него, човека срещу мен. Ние трябва да постигнем едно “взаимно разбиране”, което, впрочем, е и сърцевина на “саморазбирането”, т.е. на това как и доколко аз разбирам самия себе си. В един смислен разговор аз разбирам себе си в същата степен, в която успея да разбера и човека до себе си. Тайнството на разговарянето е именно в това: да разбереш себе си чрез другия, благодарение на другия – и него чрез самия себе си. Ако не разбера другия в нашия разговор, ако просто даже и не се опитвам да го разбирам в неговата “същина” и “вътрешност”, то с това аз пропускам и шанса да разбера себе си – пък макар и само в моята сега проявила се, непостоянна, изменчива “същност”, за която научавам нещо едва в проявите й. Има нещо мистериозно в това, че човек не може да разбере себе си когато е “сам по себе си”, в тихото вглъбяване в самия себе си, при което само се мисли и чувства, но не се изразява помисленото и почувстваното. Човек разбира себе си само в изразяването на самия себе си било в разговор с друг човек, било в писането – затова и някои хора често са си водили дневници, опитвайки се да се саморазберат в изразяването чрез писане, което е своеобразен разговор “със самия себе си”, насаме със себе си. Изразяването на себе си в разговор, в който ти си импулсиран за това от “насрещната субективност” на един друг човек – открит за всеки порив на твоята душа и чувство – е главното в смисления и пълноценен разговор. То именно придава толкова жадуваната пълнота и смисленост, която ни е така необходима за саморазбирането – и за разбирането на другия човек.

Ние, впрочем, разговаряме най-вече за това да се “упражняваме” в самоизразяване. А напредвайки в самоизразяването и изразяването, толкова повече постигаме и в разбирането на самите себе си. Оказва се, че аз сам разбирам тъкмо в степента, в която ме разбират – а за последното трябва да съм успял да изразя себе си, да се разкрия и дори “разголя” пред другия. “Разголването” на душата е не по-малко трудно от разголването на тялото. Колкото, вероятно, не умеем да правим второто, толкова сме по-неумели и в първото: могъщи сили ни удържат “да съблечем душата си”, да я “разсъблечем до голо” пред очите на другия. Сили, по-могъщи дори и от онези, които ни удържат от желанието да разголим тялото си в присъствието на други хора. Затова хората, които си мислят, че разговарянето е “най-простото нещо на този свят”, т.е. които са склонни да го подценяват, не го разбират. Всъщност те са далеч от смисъла на автентичния разговор: правят всичко друго, но не разговарят истински и пълноценно.

Но има нещо, на което се налага тук специално да акцентирам: ние разкриваме себе си и без специално да сме го искали. Ние разкриваме себе си непрекъснато, дори и тогава, когато се опитваме да се прикриваме и крием: всичко онова, което правя, така или иначе ме разкрива и показва точно такъв, какъвто съм. Надеждите да съумея да се прикрия и да заблудя другия относно себе си следователно са абсолютно безпочвени: аз винаги се “издавам”, дори и да не искам така или иначе съм “гол” пред другия, тук “дрехите” не помагат, ситуацията е такава, че “прикриващото” в същата степен и разкрива, а “запазването на тайната” е невъзможно.

Разбира се, важно е и това какъв е този, който е срещу мен: има хора, податливи на внушения, склонни към това да се лъжат и да бъдат заблуждавани. Това са непроницателни индивиди, които по-умелите играчи в изкуството да прикриваш себе си, а не да се саморазкриваш – едно така ценено в обществото ни изкуство – лесно подвеждат. Това, че в разговорите си често се преструваме или пък си слагаме маски, е факт, показващ нещо болезнено и болестотворно у нас самите. За хората пък, които се оставят да бъдат подвеждани, изглежда е удобно наивно да вярват на преструвките ни: те лесно потискат съмненията си и лековерно се оставят да страдат от своето обрасло с илюзии съзнание. В човешкия свят, в който неавтентичността е в своята стихия, общо взето до това се свежда смисъла на общуването: да се “надлъгваме”, да правим по-изтънчени уменията си в подвеждането на другите, да се упражняваме непрекъснато в неискреност, повече да крием, отколкото да разкриваме и разбулваме себе си, да преуспяваме в “сеенето”, отколкото в разсейването на илюзиите най-вече относно себе си, да се показваме не каквито сме, а каквито искаме да бъдем, или пък каквито искат да ни виждат другите хора, т.е. каквито не сме и т.н. Това е така, и въпреки това аз си позволявам да твърдя: напразни са тези усилия, иска се съвсем малка проницателност за да се разгадаят фокусите на другите, умелите играчи в неавтентичните разговори. А това е така, защото “криенето” и “скриването” също разкриват, и то точно онова, което неискреният си мисли че е заключил и запечатал със сто печата поне…

Излиза, че макар – неизвестно защо, или по-скоро ясно е защо – сме склонни да се “баламосваме” един друг, то това рядко ни се удава, а с “баламосването” постигаме точно обратния резултат в сравнение с желания. Нашата “тайна” е разгадана от усета на другия, той ни е “разконспирирал”и е наивно така да го подценяваме. Ако не се бяхме опитвали да лъжем, то може би по-ефективно бихме запазвали тайната, но сега наистина сме се издали и провалили – кой ли вярва на неискрените?! Тогава има ли смисъл изобщо да се опитваме да разговаряме неискрено, неавтентично, фалшиво? Какво постигаме с това да бъдем не такива, каквито наистина сме? Щом като не мога да бъда абсолютно непонятен и тайнствен за другия, то какво тогава ми остава? Защо трябва сам да се “демаскирам” непрекъснато, слагайки си всеки път някаква маска в отношенията ми с другия човек?

В началото на всичко, особено пък на човешките отношения, е словото. Разговаряйки, аз и човекът срещу мен искаме да се разкрием в една истинска или предпочитана, желана светлина, т.е. търсим възможности да се “опознаем”. А аз бих дори казал: да постигнем пълноценно разбиране, да установим душевен контакт, да си станем близки. Аз трябва да “заинтригувам” партньора от себе си, т.е. да не се представям като. . . “прочетен вестник”, а като поне. . . “нов вестник” (да не кажа тайнствена, изпълнена със смисъл голяма книга!). Спрямо мен той, предполагам, иска същото: ако той не ме заинтригува от себе си, ако не ми стане “интересен”, то аз едва ли ще държа на нашите разговори и отношения.

Най-интересното и интригуващото в една личност според мен е нейната непосредственост, т.е. нейната неподправена човечност в цялата й спонтанност, искреност, естественост. Излиза, че истински интригуващ и интересен е най-вече онзи, който не се прави на интересен, а просто е интересен. А той е такъв, защото ме е заинтригувала неговата неповторима личностност, индивидуалност, чиста непосредственост. Онези, които не разбират това, правят съвсем глупави неща, полагайки неимоверни усилия “да се представят” за интересни и “интригуващи” (“тайнствени!). Но понеже това последното не се поддава на съзнателно “правене” и “регулиране”, значи не може да се породи чрез “насилване”, то и резултатът за тях е предимно нищожен, те по-скоро постигат обратното на желаното. Думите затова са нещо твърде коварно. Те дават възможности “да се правиш на интересен”, “да будалкаш другия”, да се прикриваш и “представяш”, но в тях е особено трудно да останеш верен на напиращата в гърдите ти искреност и непосредственост, т.е. да запазиш чиста и неподправена своята човечност. Думите и словото са реалност на свободата с неограничените й възможности, но мнозина не разбират свободата и, почувствали я, мигом й изневеряват, дори “злоупотребяват” с нея, при това в свой ущърб, употребяват я против себе си. С думите може да се говори фалшиво, принудено, с тях може да се лъже и заблуждава, те откриват пред нас невъобразим простор на нашата неавтентичност. И затова повечето от хората не умеят да се възползват от истинското предназначение на живото слово, от магията и мощта на спонтанно раждащите се думи. В потвърждение на това мога да посоча следното красноречиво говорещо обстоятелство: ония от хората – едно изключително… “малко малцинство” – които си служат истински с думите, са обявени от човечеството за “елит” и “избраници”. Тях ги наричат поети, от тях се възхищават и ги благославят. Което е признание, че “мнозинството” е извратило и не разбира истинската мисия на живото слово, на езика, който по естеството си е именно поетичен. И какво тогава се оказва, че е поезията, “царството на поетите”? Нищо друго освен “свещенодействие” с думите, щом като ние, останалите, сме си позволили да ги “изтъркаме” от непозволена, унищожаваща великото им достойнство прозаична употреба. Ако само в поезията езикът е естествен и автентичен, то тогава какъв е той в нашата всекидневна употреба, в нашите блудкави неангажиращи ни разговори?

Изглежда говорим само за да не мълчим – макар че мълчанието, живото мълчание така много изразява и говори. Оказва се, че говорим само за да разрушим тайнството, загадъчността и дори мистерията на истинското мълчание, да го изпълним с “шумове”, “гласове”, “крясъци”. Нима този трябва да бъде смисъла на говоренето, на разговорите ни?

Обикновено говорим банални и саморазбиращи се неща: за времето (горкото климатично време!), за онова, което ми се е случило (т.е. информираме се “какво става”, т.е. клюкарстваме), разказваме какво сме чели от мръсните парцали, наричащи се “вестници” и прочие нищожни по смисъл безразлични ни общо взето “преживелици”, с които запълваме екзистенциалния вакуум, в който пребиваваме – но за който се преструваме че не подозираме. Във всичко това се забелязва старателно заобикаляне на истински значимото, на онова, което жизнено ни касае. А то не може да бъде друго освен тъкмо интимното, човешкото, личностното, субективното, онова, което чувстваме, за което е жадна душата ни, но от което се плашим, за което “не ни е удобно” да говорим. Понеже то се основава на една болезнено силна искреност, съпричастност, откритост. Смята се, кой знае защо, че е “непривично”, че е проява на “наивност” да говориш онова, за което никой не говори, да се “разголваш”, “да бъркаш в раните” и т.н. Затова общо взето никой не говори открито за себе си, за своята интимност, за чувствата си, за онова, което дълбоко ни интересува и без което не можем да живеем. Нашите ценности и идеи, нашето лично отношение към нещата от живота е нещо наистина съкровено и интимно, но колцина от нас говорят открито тъкмо за това? И умеят ли да говорят точно за това?

Животът – човешки, личностен, “политически”, обществен, “световен” и пр. – затова е най-отбягваната тема наред с личните реакции спрямо него. Наред с това, което душата таи дълбоко в себе си като нещо съкровено: истината, доброто, светостта, морала – така, както аз ги разбирам. Страх ни е да се “разголим”, да “разбулим” тайната, в която пребивава собствения ни живот. Не сме открити за най-важното, самозаблуждаваме се, че “подробностите” са по-важни, пазим се да не се изложим като кажем нещо “не в реда на нещата”, нещо необичайно и дълбоко личностно, нещо, което да ни издаде в действителния ни (не в оня “за другите”!) лик.

Но, позволявам си да запитам, как по този път ще достигнем до все пак желаната и жадуваната близост? Не става ли така, че вместо да се приближаваме един към друг, ние неуморно се раздалечаваме, издигайки стени и бариери помежду си?

Както нещо ти потръгне, така и ще продължи. С каквото свикнеш, с него и ще останеш: “коренната промяна” по принцип е трудна, дори в много случаи и невъзможна. Началото и посоката са най-важни, определящи. Ако ние тръгнем по пътя на неискреността от самото начало, т.е. по пътя на “не-откритостта”, на престореността и на преднамереността, трудно след това ще стъпим на пътя и ще налучкаме посоката на онова, което е истинско и ни е така жизнено необходимо. Ако се опитам да си спомня “запознанствата” с хора, които по-късно са ми станали истински приятели, то във всички от тези случаи ще открия нещо решаващо: още от самото начало по необясним начин ние сме се чувствали близки, предразположени към необичайна откритост, усещали сме “родство на душите”, което нищо друго не може да замени. В други от случаите, в които “нищо не е излязло” от нашата връзка, хладината още от самото начало е била налице, нея по-нататък нищо не е могло да я надмогне. Симпатията, усещането за близост, за родство и пр. или се раждат, или ги няма. Те обаче не се “правят”: насилствено или принудено нищо не може да се постигне. Затова има нещо съдбовно в душевните резонанси, които предизвикват нашите уж случайни срещи и разговори…

Но трябва да си даваме сметка и за това, че моята съдба е вкоренена в мен самия. Тя все едно е заложена в моята същност и душа. Това, което съм в някакъв смисъл определя това, което мога да бъда – и ще-бъда, то ще стане мое бъде-ще. Ако възникне атмосфера на изначална предразположеност един към друг, на спонтанно, непринудено – всъщност друго може ли да има?! – доверие, на изведнъж бликнала неудържима симпатия, то нещата са ясни. Близостта ни вече “е тук” и няма защо принудително да я “викаме” или “правим” с усилия. Но ако подобна “аура на близостта” в една връзка не се появи от самото начало, нищо не може да се направи. Усилията ни в тази насока ще бъдат изцяло напразни, с един жалък резултат – в който само взаимно се “будалкаме” или си правим “мръсно”…

А трябва ли да полагаме усилия да бъдем… открити към другия? Как се постига откритостта?

Откритостта, убеден съм в това, или “идва сама” – или нищо друго не може да я предизвика. Първоначалната откритост трябва да бъде пазена, но тя не може да бъде “провокирана”. Ако ни се налага взаимно да се провокираме към откритост, допълнително да се предразполагаме към нея чрез съзнателни усилия, то в резултат се появява нещо друго, но не се ражда откритост в истинския смисъл. Автентичната откритост, за която тук става дума. Ако “не ми идва отвътре” да съм искрен към другия – и значи покрай волята ми съм така или иначе неискрен – то да се “правя” на искрен е непосилна задача на един абсурден човек.

Ако искреността можеше да се имитира, то тогава граници между истина и лъжа нямаше да съществуват. Тогава всичко щеше да е възможно. Тогава… всички с всички щяхме да се обичаме и да сме дори съвсем “равни”. Тогава щеше може би да възникне онзи толкова фалшив рай, за който проповядваха всички “велики” утопии – и сред тях “най-великата”, комунизмът.

Комунизмът ни направи толкова непълноценно съществуващи и фалшиви, така отчуждени един от друг и толкова злобни, завистливи, студени, неумеещи да разговаряме, да се разкриваме и да се увличаме в живи и смислени разговори. Стремежите ни да станем по-истински, по-пълноценни и открити, уважаващи се и преизпълнени с възхищение от личността на другия и т.н. всъщност не са друго, а съпротива срещу разсейките на болестта, която все още трови живота ни: болестта, наречена комунизъм.