Елате ни вижте

В безбрежната агресия на нашето време и в грозния фалш в човешките отношения израстваме ние, бъдещето на една нация. В красивата и цветна обвивка на едно привидно високо интелектуално общество се крие нещо гнило и неопределено. Всичко изглежда нормално и спокойно, но там вътре в същността бушува лудата разруха на реалността.

Всички хора защитават себе си, също така и близките си. Не намират вината в себе си – никога. Не сме виновни, просто обстоятелствата са такива. Но кой създава тези обстоятелства, нима не ги създаваме ние? Нима не ги ражда болното ни общество?

Много хора вярват в децата на нашето време, вярват в бъдещето. Тези хора са оптимисти, добри и наивни. Те не са мъдреци, а слепи хора. Те вярват в една кауза, загубена още при самото й създаване. Сляп трябва е човек за да не вижда в какво се превръщаме?

Може би всички го виждат, но някои просто не искат да го осъзнаят. Трябва ли да нарека тези хора страхливци? Не, те са просто мечтатели, които остро ще вдъхнат от цигарения дим на децата си. Но дали и тогава ще отворят очи за истината? Колко интелигентни са хората, щом не виждат лудата агресия и масовото затъпяване на младите? Колко време ще нужно още за тоталния упадък на едно деградиращо общество? Предпологам не много: щом и ние младите започнахме да се избиваме помежду си. Няма да останем много в края на тунела.

Вървим по безмълвния черен асфалт, търкайки лениво подметките към училище. Свличаме се на студения чин и продължаваме дрямката си. Кой ще ни събуди?

Това е тъжната, отчайваща крайна фаза на упадъка. В училищата е настъпил глух хаос. Дали учениците идват за да напишат нещо в тетрадките? Или да запалят цигара в училищния двор, премисляйки от кой час да избягат, за да могат да си изпият сутрешното си кафе? Защото това кафе е нужно след безсънната пиянска нощ по улиците и кръчмите. Трябява да ги държи будни до следващата цигара в междучасието.

Какви високоинтелектуални проблеми затормозяват угрижените детски умове! Родителите проявяват начална съпротива, но техните деца ги успокояват, че няма причина за притеснение. Заслепени от родителска обич, а може би не толкова слепи колкото уморени от безпаричието и западащата икономика, те просто приемат успокоителните, лъжливи слова на децата си. Няма кой да ни помогне. Ние бавно пропадаме в неизвестността, дърпани от греховете си.

Много болка се е събрала в сърцата ни. Противно на всеобщото мнение ние все още можем да чувстваме. Но тази болка ни гори толкова силно, разяжда ни, води ни до отчаяние. Агресията бавно започва да завладява умовете ни, претъпява болката, разярява ни още повече. Ние се превръщаме в бесни животни, които се опитват да оцелеят сред адските огнъове на едно машинизирано общество, загубило облика си. Хора без лица и глас.

Ние нямаме шанс, нито избор. Нашето проклятие е прекалено силно. Осъдени сме да убиваме самите себе си, да се самоунищожаваме. От ръцете ни, покрити с белези от все още незаздравели рани, се стича кръв и мокри прашния под. Очите, изпълнени с глуха болка и злоба, се взират подозрително във всеки. Краката нервно потропват в очакване на звънеца. Сърцето бие твърде слабо, забравило функцията си. Не трепва, не забързва - просто унило, но сигурно започва да се изхабява. Студ, гняв и черни сълзи изпълват цялата атмосфера.

Без перспектива, вървим, просто по навик, към нещо неясно. Смазани и погрознели от злоба, виждаме нещастието във всичко. Няма светъл ден, няма песен. Ние сме достойни за съжаление. Но, моля ви, не плачете за нас! Не бихме оценили сълзите ви. Лудост е това, нищо общо с нормалното. Все оше сме живи, но не виждаме нищо позитивно в съществуването си. Заслужаваме наказание; може би смятате, че трябва да горим в ада. О, ние вече сме там. Знаете ли кой ще наследи земята – лудите, защото само те знаят какво става в този свят.

Мръсен прах застила пустите улици. Във въздуха се усеща миризма на дим – някой пак е подпалил нещо. Кръв се стича по стените, няколко спринцовки се валят по тротоара. Градската болница е приела своите редовни млади гости за да ги позакърпи отново. Кафетата отрано са пълни, усеща се миризма на алкохол. А слънцето отново изгрява и това е нормално и добро. Луд живот... ... ...

Задъхано момиче влиза в кафето. Някой се е самоубил отсреща. Всички безизразно се извръщат и допиват бавно кафето си.

(Автор: Ирина, 20. Април 2009 г.; Текстът на това превъзходно есе е взет оттук. Искам да помоля авторката да даде разрешение да го публикувам в списание ИДЕИ. Дано тая публикация спомогне да се засечем.)