Рецензия на новата книга на М.Дойчев със заглавие "Политическата коректност срещу либералната толерантност" Току-що дочетох ръкописа на книгата ПОЛИТИЧЕСКАТА КОРЕКТНОСТ СРЕЩУ ЛИБЕРАЛНАТА ТОЛЕРАНТНОСТ, който авторът д-р Момчил Дойчев (доцент от Нов български университет) ми изпрати преди известно време. Сега искам да споделя своето впечатление - докато още възприятието ми е съвсем свежо.

Ще започна с това, че е твърде радващо, че такива книги вече се пишат и у нас, в България. Имам предвид това, че книгата е написана, така да се каже, по "западен образец", а именно: текстът е ясен, четивен, приятен за четене; езикът е обработен, богат, изразителен, гъвкав и най-вече няма нищо с оная "псевдонаучна научност", която се беше утвърдила в сферата на т.н. "обществознание" преди години. И която успя да отблъсне толкова много хора и да погаси интереса им към научните трактовки на тия проблеми, понеже със своята сухота, абстрактност, с изтърканите си клишета не можеше да предизвиква друга реакция у нормалния човек освен отвращение и погнуса. Аз лично имам предразсъдък към такъв род четиво, но ето че текстът на М.Дойчев ме изненада приятно в това отношение; впрочем, истината е, че с него се познаваме от преди много време и винаги в негово лице съм виждал един сериозен изследовател, проявяващ оригиналност, склонност към задълбоченост на интерпретациите, умение да пише на един по-човечен език, но явно с годините е успял да развие тия свои качества, и ето, в новата му книга те намират своето бляскаво потвърждение. Това е моето впечатление, що се отнася до формалната страна, която никак не е маловажна; а сега да премина към съдържателната.

Анализът на идеята за толерантност, който открих в тази книга, поразява с богатството, всеобхватността, прецизността и детайлността на описанието и тълкуването. Това, че авторът се придържа към едно чисто философско ниво на изследване, т.е. ниво, търсещо същностните измерения на проблема, довежда до това, че неговият анализ се приближава до онази истинска научност, която не витае в сферата на празните абстракции, а притежава достойнството на премислената и затова така изразителна конкретност. Аз нямам тук намерението да се мъча да преповтарям цялата оная пълнота от съдържателни моменти, които М.Дойчев е успял да постигне в анализа си, понеже скоро всеки заинтересован ще може сам да прочете книгата, която, доколкото ми е известно, предстои да излезе всеки момент (а нищо чудно вече и да е излязла). Лично на мен особено много ми допадна тая почти афористична изчистеност на изказа, която оценявам като знак за истинска научност. И в тази връзка не мога да се сдържа да не приведа тук няколко момента, които особено силно ме впечатлиха (макар че подборът в това отношение да се оказа труден, тъй като прецизните и сполучливи формулировки са на всяка страница. Ето един пример:

... Дали съответните необичайни лица или социални групи с тяхното поведение вредят по един или друг начин на останалите – само след отговора на този въпрос следва да се отправят морални забрани. В този смисъл модерната толерантност към определени лица и към определено поведение се проявява само в степента, в която те не пречат или не вредят на другите. Това всъщност е класическият модерен, просветителски, либерален принцип. Той разделя частната от публичната сфера на човешкия живот. Той може да се съчетае с един допълнителен принцип, а именно, че вредата се разбира сравнително широко – и като пример, и като образец, и като фактор, стимулиращ негативни действия за обществото или за част от него – най-вече за подрастващите.

А ето и един пример за синтетично-съдържателен анализ на случилото се у нас след 1989 г., който представя същината на получилата се трансформация; ще отбележите и вие, вярвам, пределната теоретична яснота, честност и принципност на констатациите, в което аз виждам едно от основните достойнства на текста на М.Дойчев:

... Следващият много важен момент е свързан с предишния - криминализацията на "бившата" господстваща класа. Ако господстващ политически субект в социалистическото общество е номенклатурата (комунистическата олигархия), в процесите на своята трансформация тя се превърна днес в нова „псевдокапиталистическа” олигархия. При това във всички основни обществени сфери - икономическа, политическа и идеологическа (медийна). Вече я няма предишната номенклатура, но тя съвсем не е заменена с почтени капиталисти, а с дейци на криминалната икономика, вече не се разпореждат старите партийни секретари и кадесари, а създадените от тях нови политическо-икономически олигарси с охраняващите ги "борчески" групировки, вече ги няма идеолозите на "светлото бъдеще", но има журналисти, политолози и социолози които промиват по капиталистически професионално мозъците на населението в интерес на новите неокомунистически олигархии.

И ето още един пасаж, който особено ми хареса:

... Демокрацията не е „невъзможна ценност”, не е идеологема, не е само илюзия, тя е и може да бъде реална политическа практика. Демокрацията е реална ценност, която изисква обществeна зрялост и гражданска смелост, всекидневна борба за отстояването на свободата, равенството пред закона, справедливостта. В нашето общество е нужна повече толерантност, повече идейна мъдрост, а не идеологически подход, прикрит зад критиката на либерално-демократичния разум.

И така нататък, вярвам, че с тия извадки от книгата ви заинтригувах достатъчно, за да се появи у склонните към мислене читатели желание да си набавят тази наистина полезна книга и да я прочетат. И да изпитат онова удоволствие от едно истински смислено четиво, което аз изпитах в последните две дни, в които най-внимателно прочетох книгата на М.Дойчев.

Искам да завърша с това, че за нас, българите, които живеем в една толкова нетолерантна атмосфера, една книга за толератността наистина е твърде необходима и полезна. Разбира се, не вярвам тъкмо най-отчайващо нетолерантните хора у нас, чието съзнание е увредено от онази мрачна епоха на войнстващата нетолерантност, която свързваме с комунизма, ще посегнат към книгата на М.Дойчев, ще се възхитят от нейната правота, убедителност и основателност. Но тъй като у нас на дело същностно и автентично толерантните хора у нас се срещат твърде рядко, то разговорът за това как може да възникне една действена, и при това преди всичко индивидуална култура на толерантността - щото тъкмо индивидуалното е предпоставка на общностното, а не обратното - убеден съм, може да повлияе поне на представите на т.н. "интелигенция", на склонните към мислене хора, от които и, както винаги е ставало, е тръгвала промяната в едно общество.

Защото, за жалост, у нас до този момент е налице преди всичко едно нерефлексирано отношение-(не)разбиране за толерантността, което признава важността й, ала не си дава труда да осмисли огромния й вътрешен и духовно-личностен смисъл. Това, че сме нетолератни показва, всъщност, оная степен, в която сме несвободни - понеже автентично свободният човек е в същата степен и толерантен, т.е. приема различията между индивидите и личностите като нещо съвсем естествено. Несвободният не може да бъде толерантен, понеже несвободността поражда и непримиримостта към всеки повей на различие и на раз-личност.

Комунизмът изискваше и задължаваше хората да бъдат еднакви, сиреч несвободни, примирени, немислещи, обезверени и обезличени, нетърпящи различията помежду си, а пък свободата, напротив, прави хората личности и раз-личности, които не се боят от различията си, напротив, насърчават ги. Понеже само благодарение на тях ние можем взаимно да се обогатяваме - и личностно, и емоционално, и духовно, и всякак. И едва на тази основа може да се осъзнае, че признаването на суверенността на личността и на нейната свобода носи в себе си оная съдбовно потребна ни търпимост към личностните и човешки различия, без която не можем. Жизнено ни е потребно - и като индивиди, и като общност, като нация - онова безценно качество, което наричаме толератност. Без която обществото губи качеството си да е човешко - а пък какво остава да е европейско или пък съвременно!