Струва ми се, че размисъл върху една такава тема - за благородството, за великодушието при човеците - съвсем не е излишен лукс, напротив, е много нужен, потребен, необходим размисъл, пък, защо не, и разговор. Понеже ако вникнем повече в онова огромно душевно и личностно превъзходство, скрито в душите на тия толкова рядко срещащи се човешки същества, които заслужават да бъдат наричани благородни, то тогава, на този фон и мащаб, още по-добре ще се открои и изпъкне душевната низост, в която пребиваваме. И с която толкова сме свикнали, че вече даже и не се впечатляваме от нея. А така, впрочем, не бива да се живее, така не подобава да живее човекът.

Ще започна в своя сякаш спонтанно, а всъщност твърде необходимо зародил се размисъл с вникване в самото понятие, в думата. Думата "благородник", както се вижда, е съставна дума, свързваща думите "благо" ("добро") и "раждане". Излиза, че етимологията й намеква ето за това: по рождение добър, благ, или човек с добра, блага душа, която има още от рождение. Дали това ни дава вярна изходна точка в разбирането, дали не грешим, ако тръгнем оттук, дали не следва иначе да се изтълкува самото понятие?

Имам едно подозрение, че сякаш се подвеждам: та нима има някой, която по рождение да е със скверна, с лоша душа? Нима изобщо е възможно още с раждането някои души да са скверни и лоши, а други по-възвишени, добри, сиреч, благородни? Та как да допуснем, че сред толкова невинните младенци, има някои със зли и лоши души, а пък други, кой знае защо, са избрани, са надарени с по-добри, по-благи души? На мен ми се струва, че това едва ли е възможно: някои тъкмо в душевно отношение да са облагодетелствани, така да се каже, а пък други да са така жестоко ощетени; щото, както и да го погледнем, душевното е водещото, по-значимото - ако го сравним с телесното, с телата, които получаваме при раждането си. (ОЩЕ >)