ДА БЪДЕШ УЧИТЕЛ ДНЕС В БЪЛГАРИЯ

(фрагментарни мисли на един педагог)

В памет на Крум Крумов

Без минало има унило настояще
без настояще - крадем бъдещето на поколенията
И взаимно се обричаме на живот в Средновековието...

Не е ли време да се запитаме: заслужава ли си да живеем в Средновековието и не са ли прави ония, по-будните от нас, тези, които нито една власт не долюбва, интелектуалците, които иронично-тъжно присвиват очи: “Всеки народ си заслужава съвременното Средновековие!“?

Разгръщам поовехтелите семейни албуми, ровя се в книгите на домашната си библиотека. Фотографии на възраст от сто и повече години, книги - по-възрастни и от тях. Разгръщам пожълтели семейни архиви: вестници, списания, писма и… едно малко, внимателно подшито свитъче, съхранило всички закони за народното просвещение - от 1891 г. до 1945 г. (Георги Живков, Димитър Греков, Константин Величков, Иван Шишманов, Стоян Омарчевски…)

Учители, главни учители, околийски началници на просвещението, директори на гимназии, ректори на висши учебни заведения, колко поколения от майчиния и бащиния ми род са оставили своите малки следи в безкрайната угар на Българското образование...

Като всеки творец обичам да говоря с мъртвите, но днес не искам да подновявам тъжните си спорове с тях. Днес дори не искам да си задавам въпроса: достоен ваш потомък ли бях? Избягвам и отговорите на въпросите: Отговорен ли бях и отговорен ли съм пред моите ученици?

Днес броя дните до пенсионирането си, по-ранното, това, дето на нас учителите ни го разрешават. Пресмятам, че ми остава точно година и половина, но знае ли човек какво ще им хрумне на политиците ни, сиреч на елита, утре примерно. Днес се чувствам омерзен от професията си, от слуза, калта, гьола, блатото, в които съм принуден да джвакам всеки ден. Защото живот без идеали, живот без голяма цел, живот лишен от стремежи е безсмислено живуркане…

И ето че още един ден лист се отрони от календара - както би казал поетът. Може би е от годините, петдесет и осем календара отбелязва животът мой, но едва ли е само от тях…

Е, да, ако се напрегна, ако се съсредоточа изцяло и се отдам на професията си, както правя с личното си творчество, ще водя пълноценен професионален живот...

Но нали по нечия зла воля съм библиотекар и като такъв нямам право на ценз, научна степен, професионална квалификация, поне като работна заплата (допълнено и на старши или главен учител, а защо не и учител-методик). Е, как да пляскаш с ръце и да се прегръщаш с “доброжелателите“ си, за които съм прекрасен библиотекар.

“Голямо мерси, както се казва в подобни случаи, но хайде, иронията настрани!“

Коварният въпрос ме връхлита: какво ще постигнеш с това? Ще напишевш историята на училището, издържана в твоя стил, няколко проблемни статии за днешния облик и състояние на българското училище? И що от това? Кучета лаят - керванът си върви. Каруцата е дълбоко заседнала в мочурляка.

А образователните Андрешковци ще ти се усмихват ехидно: “Ще възвърнем традициите в Българското образование!". А ще закриват училища. Ще умуват върху професионалната кариера на българския учител, а ще въведат делегирани бюджети. Ще затягат реда и дисциплината в училище, а рояци тийнейджъри ще пушат на метри от училищната сграда. Ще въвеждат униформи, а излезли сякаш изпод кориците на „Хайлайф“ и „Плейбой“ девици ще кривят разголени пъпове в учебните часове. Ще въвеждат мандатност за директорите, а ще дерибействат разни фокусници и политически нагаждачи, ще пледират за мениджърски функции на последните, а те ще превръщат подведомствените им учреждения във фирмени владения и неофеодални ленове…

И чудно ли е тогава, че училището ни е това, което е: малък огледален образ на цялата ни гнила обществена действителност?!

Разгръщам личните си албуми, проследяващи учителското ми битие. Срещи-разговори с Венко Марковски, Серафим Северняк, Александър Геров, Васил ПОПОВ, едномесечни курсове в ИУУ “Д-Р Петър Берон“ и дългите, до посред нощ литературни разговори с незабравимите, но вече покойници Димитър Христов и Асен Калешев, чийто книги с автографи ще даря на училищната библиотека. Снимки с колеги в СУ “Св.Климент Охридски“ по време на специализации, регионални и национални педагогически четения, литературни конкурси, снимки с ученици, добри или лоши, но мои. Подреждам стотиците писма, изпратени ми от тях…

Зачитам се в Стогодишната Летописна книга на училището, в което се научих на А, Б - и в което, ако е рекъл Бог, ще приключи учителското ми поприще - утра, вечеринки, годишни изпити, конференции, ученически лагери…

Днес всички сме вълци-единаци, вкопчили се здраво в единствена си цел: някои - да оцелеем, други - да преживеем, трети - да поживеем. А заедно - да вегетираме. Какво ли да чета тази вечер?

“Елате ни вижте“ от дядо Вазов или може би „По стълбата нагоре, която води надолу“ от Бел КАУФМАН? Или може би от духовна ленност ще си пусна филма “На учителя с любов“ със Сидни Поатие или ще предпочета „Тухла в стената“ на Пинк Флойд…

ЕДГАР АЛЪН ПО ми се усмихва: И рече ГАРВАНЪТ: “Never more“...

Моята разпокъсана изповед свърши. То и като учител моят път привършва. Какво ще оставя на учениците и младите си колеги:

Борете се да превъзмогвате себе си и бъдете безпощадни с фалша, лицемерието, лъжата и безумните порядки в обществото - респективно, в училището ни!

ДЖОРДЖ ОРУЕЛ тъжно ми се усмихва: “Революционно действие е да казваш Истината във времена на универсална измама“…

Чудомир иронично се подсмихва: “Добро утро, господин Директор, добър вечер, господин министър!“…

"Како Сийке, ние не сме от тия!“

20.ХІ.2008 - 24.ХІ.2009 година

Атанас Ганчев

гр. Русе