Драги г-н Грънчаров, вчера Антон ми даде един от сигналните броеве на списание „Идеи“. Цяла нощ не съм спал докато не го изчета, но тъй като все още впечатлението ми е твърде прясно, няма я дистанцията от текста на списанието като цяло, както и на отделните текстове и за да избегна личните си пристрастия, ще ви изпратя културологичния си анализ малко по-късно, евентуално след една седмица.

Сега ще се задоволя само с евентуалното заглавие на бъдещата си рецензия:

Списание “ИДЕИ“ - начало на бъдещата общност на новата българска интелигенция.

А сега, както Ви обещах в един от предишните си коментари, който Вие постирахте отделно, за което искрено Ви благодаря, изпращам пролога (въведението) на документалната си повест „Решетката“ и ако Вие решите, можете да го изведете като отделен постинг. Впрочем това е едно есе, пропито с много, много болка.

Мълчанието е злато - във "фермата"-блато.

Тук, където преди точно половин век се научих на А, БЕ и където преди деветнадесет години имах неразумието, поради вродената си доверчивост да пристъпя прага му, но вече като учител, днес всеки ден се срещам със собственото си унижение. Най-подтискащото, най-смазващото, най-лично ужасяващото човешко състояние, което унищожава и капката човешко достойнство. Унижението, което парира волята за изява, което те омерзява до такав степен, че поглеждаш към огледалото само когато се бръснеш, защото се страхуваш да не видиш отново втръсналите ти до болка фрагментирани кадри от „Мълчанието на агнетата“.

Мълчиш и се оправдаваш - а парчето хляб е важно в тези жестоки времена. Макар че като онзи Чудомиров герой, смазаната писарушка, ти се иска да изокаш, но си траеш, стиснал плътно езика зад зъбите си, които вече предателски са почнали да се клатят, защото Радой Ралин се мярка пред уморените ти очи:

“Който си отваря устата, си затваря вратата“.

Мълчиш, мълчиш, а когато все пак нарането ти чувство за човешка чест и професионално достойнство закрещят в теб, всичко наоколо е заприличало на огромна „Животинска ферма“. Тези, със закърнелите сетива, за кой ли път са яхнали посоката на вятъра, за кой ли път са променили собствените си перископи и са запълнили дори и акваториите към фермата.

А там, довчерашният вузовски комсомолски активист и заклет някога млад парторг се е преобразил в Порки и раздава ли, раздава хляб, благинки и правосъдие:

- Десет на мене, пет на братовчедите, три на помощниците и верните хора, две на послушковците и останалото ,ако е останало - на останалите.

Мълчанието е злато, във фермата-блато.

Е, като се разприказва, поразтуши ли ти се душата, притъпи ли се болката, сядай, хапни, пийни, погледай телевизия, наругай за пореден път родната кочина и по-зачервените си събратя и така до утре - до поредната среща със собственото си унижение. Лека, ако изобщо е лека нощта, до утре сутринта, до вдруги ден, до сряда, до четвъртък, петък и отново, и отново.

Със стиснати зъби и залепнал език. Не се утешавай с Гоя, Камю, Сартр, Фром, те хляб не дават, нашата философия е бамбащка, балканска, поне като Диоген една лещичка пред Агората да хапнеш, все ще е от полза. И все пак - защо “Решетката“?

Защото непримирението спрямо порядките в родното ми училище ме доведе до онова заведение, където всички прозорци на стаите са зарешетени. И в моята стая, трета по номер, прозорците бяха с плътни метални външни правоъгълници, имаше шест легла, но никога, поне в краткия ми престой, пациентите не биваха повече от четирима. Стаята на хрисимите, на поносимите, на тези с леките депресии.

В малкото мигове, в които оставах сам, винаги гледах към решетката на десния прозорец мислено си задавах въпроса:

Какво ни отделя нас, които сме вътре и тези от нас, които са отвън?

Едната решетка.

По-късно щях да си задавам и други въпроси: Кой свят е по-привлекателен и най-вече по-сигурен - този от „Един есенен ден по шосето“ или този от „По пътя“. А кой е пътят? А светлината?

Тук зад металните завеси имаше само процепи от светлина.

“РЕШЕТКАТА“ - тъжна изповед-равносметка на един учител, застанал в предверието на житейската си зима, застигнал синора, където няма бъдеще, а само минало.

А настоящето е просто „Полет над кукувиче гнездо“...

Автор: Атанас Ганчев (Русе)