(Забележка: това е поредна тема от цикъла беседи Българска народна психология.)

Разговарям с вас, пиша тия неща, а някой може да си каже: вижте го пък тоя, прави ми се на интересен! Не, недей да ме подценяваш толкова, ще му отвърна: съвсем друга ми е целта! Защо искам да кажа ония неща, които, от една страна, ме вълнуват, и които, от друга страна – как да кажа? – ме и отвращават; това са неща, на които, също така, у нас сякаш изобщо не се обръща внимание. Ако повече хора заговорят за това, за което предимно сме свикнали да мълчим, ще има някакъв напредък.

Моята позиция е позиция на философ, психолог, изследовател, гражданин, човек, който пише, понеже иска да разбере; аз съм човек, който търси и не е безразличен към истината. Нямам особени претенции, също не се водя и от някакви долни подбуди, именно да се нагаждам, да се подмазвам, да угаждам някому; пиша и говоря само това, което мисля. Може някому това да изглежда грозно, аз не знам острани как изглежда това; ще попитам мои приятели как се възприемат тия мои беседи отстрани.

Но съм решен да ги продължа, понеже смятам, че в тях става дума за най-важното. Последните ми две книги, именно “Българската душа и съдба” (подзаглавие “Идеи за нашата философия на живота, историята и съвременността”) и “Страстите и бесовете български” (подзаглавие “Кратка психологическа история на съвременна България”), също са все в същата тази насока. Но понеже съм се настроил да изследвам тия проблеми, продължавам да “ровя” и да размишлявам, имам много наблюдения, а пък и ми се струва, че в книгите си дотук сякъш съм бил прекалено предпазлив, докато сега разбирам, че трябва да се каже цялата истина. Макар че тя е трудно постижима, наведнъж е невъзможно да се добере човек до нея, искат се твърде много усилия. И най-вече следва да се знае това: въпреки че може много да боли, истината трябва да се каже. Пък ако в резултат от това някои изпитат някои срам като разберат какви сме, и то е нещо. А има и такива, дето оценяват писанията ми като “хули” спрямо народа, отправяни при това от един “крайно злобен човек” (или “българомразец”; тая дума изобрети първият патриот на республиката ни Сидеров), та мен някои ме представят като такъв “крайно вреден човек”, който не свени най-грозно да хули нацията ни, бидейки също така и пълен неблагодарник.

Като казах тази дума, думата “неблагодарник”, се сещам за един случай от неблизкото ми минало. Ще ми позволите да кажа нещичко за тази моя асоциация, с нея уж привидно се отклонявам, но ще се окаже, че това не е съвсем така. ПРОДЪЛЖАВА

не мога те стигна...