Моята "фундаментална" неделна статия Политически лексикон за разпознаване на леви шмекери и популистки спекуланти предизвика доста коментари, повечето от половината от които изтрих, понеже бяха съвсем безинтересни и изтъркани тъпотии на дежурното за блога ми антикостовистко влечуго (което си има от година поне все един и същ репортоар, повтарян до втръсване). Един от коментарите ми се стори изключително важен, и по тази причина го публикувам като отделен постинг:

Наистина горещо препоръчвам книгата на г-н Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ; там може да се прочете истината за България след 1989, вкл. за периода 1997-2001 г.

Иван Костов е централната фигура на българския преход, независимо дали на някой им харесва, или не. Също както например Владимир Ховоровиц, хулен и хвален, е централният пианист на ХХ век, а Витгенщайн и Хайдегер, превъзнасяни и отхвърляни, са централните философи на ХХ век.

Искам да напомня, че Костов спасява България не един, а поне два пъти. Забравя се, че той бе ключовата фигура и в правителствата на Попов и Димитров след Лукановата зима и че той стартира още тогава икономическите реформи в България.

В призива за "нови лица" има известен резон, но той не бива да бъде довеждан до абсурд. Впрочем у нас политическият елит след 1989 г. се смени няколко пъти почти изцяло, последно при Симеон с неговото НДСВ. Така че съвсем не са едни и същи хората, които управляват Българияя след 1989, както често се твърди. Проблемът е, че донякъде с изключение на 1991-92 и 1997-2001 г. кукловодите зад кулисите са все едни и същи.

Работата е обаче там, че в България, а и в никоя страна на света, не е неизчерпаем резервоарът от компетентен персонал. Дори Обама в момента среща огромни трудности при окомплектоването на екипа си с компетентни хора! Какво остана за България! Да се откажеш в тази ситуация с лека ръка от изпитан, опитен, доказано компетентен политик като Костов е безумие.

Следвоенна Европа беше изградена от трима големи политици, които според определнията на съвременните български журналисти биха били изключително "стари муцуни" - Аденауер, Чърчил и Де Гол. Но на никой не му е хрумвало да прави проблем от дългия им стаж в политиката и възрастта им. Напротив.

Политиците навлизат в своята зрялост и златна възраст към 45-50 години. Какъвто и талант и потенциал да имаш, просто е невъзможно е да си голям политик на 25 или 30 г. За това трябва време.

Абонирайте се за първия и единствен блогърски вестник! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в немилост!