В един от няколкото отзива по книгата ми СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ, коментара на Ж.Томс, ето тук, който е твърде лаконичен, но пък за сметка на това крайно категоричен, пише така:

В книгата г-н Грънчаров споделя своя поглед към събитията и личностите в последните може би около 20-25 години - основно в политиката на България. Като човек, който е “живял комунизма” и с фамилна изстрадана история от това време връщането назад е болезнено; мнението на баща ми, който е живял много повече в това време, чийто живот е белязан изцяло от соц-а - трябва да го загърбим и да не го говорим, не ни носи нищо, а поколението, което идва след нас дори не знае кой е Тодор Живков - и по-добре.

Това е, предполагам, мнението не само на бащата на Ж.Томс, а и на самата нея. Сигурно и други хора мислят така, та се чувствам длъжен да отговоря: зер самият толкова млад наш премиер Дмитриевич, произхождащ от прочут комунистически род, беше още по-краен, той, както знаете, обяви хората, които се интересуват от "ония неща" за НЕНОРМАЛНИ! А ето че Ж.Томс твърди само, че трябвало да загърбим ужасното си минало даже без да знаем какво точно е ставало, т.е. трябвало да оставим всичко да потъне в забравата. Ето тази категоричност на уважаваната дама ме провокира да отговоря накратко на нейната теза. Аз, впрочем, в блога й - понеже съм доста импулсивен - отговорих веднага така:

Знаете ли, този, който Ви увещава, че не бива да се рови там, в миналото, че трябва да се забрави, че трябва да вървим само напред, не обръщайки се назад, го посъветвайте да гледа филма КАТИН на Анджей Вайда. Ако и след това продължава да настоява за същото, смело го приемете за морален урод и го оставете на спокойствие… Нямах предвид баща Ви, а говоря по принцип… Впрочем, хубаво е да накарате баща Ви да гледа този филм и да видите какво ще каже след това…

Стана така, че точно когато прочетох за реакцията на Ж.Томс, същия ден гледах и филма на Вайда. Разбира се, поляците като нация са съвсем различни в сравнение с нас, българите. Те, както се забелязва и от филма на Вайда, съвсем не са склонни да забравят или да прощават; те ровят там, в миналото, за да победят кошмарите му чрез истината за него. Аз лично смятам, че друг начин няма: миналото може да бъде погребано само чрез осъзнаването в цялата пълнота на това, което се е случило. Знанието, познанието, истината е гробарят на миналото. А неузнатото, непознато, невидяното в неговата истина минало си остава живо - и продължава като кошмар да трови живота на живите. Както примерно сега трови живота ни, живота на нас, българите: понеже сме безхаберни спрямо миналото си, допуснахме то да вампиряса! И ето виждате сега какви зловещи негови ипостаси тровят живота ни. (В тази връзка можете да видите интересните коментари към поста на П.Стойков Спомените ми от комунизма)

А пък поляците са други, те не се примириха, за разлика от нас, с комунизма и тогава, в онова гадно време, което сега наричаме "минало". Ние обаче и тогава се примирихме и показахме душевна подлост и низост: вътрешно нацията може и да се е бунтувала, ала не го е показвала, малодушно и тъпо тогава нацията ни мълчеше. Поляците обаче изразяваха възмущението и неприемането си на комунизма открито, те вдигаха бунтове, стачки, направиха така в един момент огън да загори под краката на комунистите. Ние обаче, понеже сме много "мъдри" като народ - "Преклонена главица сабя не я сече!" - допуснахме комунистите да продължат да тровят живота ни и досега: когато България вече е в Европейския съюз! Погледнете кой ни управлява, вижте кой ни е президент, все същата гмеж, все същите ни управляват - или поне техните "европеизирани" чада. Поляците примерно щяха ли да търпят ченге от тайните служби да им е президент, как мислите?! Ала ние търпим и гледаме тъпо... затова и още ще страдаме.

Това е, може още много да се говори по тия теми. И трябва да се говори. Грозно е и сега, когато имаме свобода, пак да мълчим като... говеда. Няма да се отървем от кошмарите на комунизма до момента, в който чрез осъзнаването на цялата му грозота не се освободим от неговите призраци, от неговата власт върху душите на мнозинството. А комунизмът сега у нас отново като призрак, повтарям, трови живота ни. Така мисля аз. Ще се освободим от комунизма - в душевен план - едва когато нацията изпита цялата дължима погнуса към него. Докато обаче гледа с мила носталгия към непревъзмогнатото минало - горко й на такава нация...

Та затова, впрочем, написах и своята книга. Тя е покана за един такъв пречистващ разговор. Този разговор криво-ляво вече започна. Ето, бележката на Томс, а също и доста странния коментар на Майк Рам, наречен Страстите и бесовете на... Ангел Грънчаров. Неговият коментар, граничещ направо с патология - там става любопитна дискусия между мен и него - показва за сетен път, че има голяма потребност не само да се говори за миналото, ами и най-ожесточено да се спори.

Казах, че само така ще се избавим от неговите кошмари: чрез рационализация, чрез осъзнаване, чрез преминаването му пред съда на истината и на историята. Иначе безразделната власт на миналото върху душите ни ще продължи да ни трови живота - сега, пък и в бъдещето. Народи, които нямат адекватни реакции спрямо миналото си, сами се обричат да живеят сред неговите призраци, а пък тяхното бъдеще съвсем не е за завиждане...

Good point. I hadn't tohuhgt about it quite that way. :)