Като пише блог, човек изразява личността си и така всички разбират най-вече… колко той струва. Или колко му е акъла. Да изразяваш личността си е най-естественото нещо на този свят - та ние само това правим, и то непрекъснато. Даже и да опитва да скрива себе си, човек пак се разкрива: коварството на изразяването е непреодолимо. Даже ако мълчиш по даден проблем, твоето мълчание те издава и пак показваш себе си, своето отношение. Това се нарича многозначително или направо… говорещо мълчание. Като човек разглежда сутрин писаното по блоговете може да си прави една не чак толкова приблизителна, а доста точна психография на състоянието на нацията. Ето защо за мен това занимание е на път да стане любимо. Понеже се и съчетава прекрасно с основното ми занимание засега: писането.

“Разни хора, разни идеали” - и слава Богу че е така, противното би било същински кошмар. Всеки пише за това, което го вълнува - и от което смята, че разбира. Е, това не пречи на мнозина да се изказват най-компетентно по въпроси, от които съвсем не разбират. Даже има такава зависимост: колкото повече даден човек не разбира от проблема, по който е дръзнал да се изказва, толкова по-голяма “компетентност” се открива в мнението му. Дори се забелязва в мненията на такива и някаква крайно странна абсолютна безапелационност. Знанието и разбирането обаче е неуверено в себе си. Който разбира, той схваща това, което неразбиращият никога няма да схване, а именно, че нещата не са така прости както изглеждат на пръв поглед. Ето защо е рядкост човек да срещне в блогосферата статии и материали от разбиращи хора. Повечето се изказват съвсем дилетантски, в което също си има известно очарование. Най-симпатични са обаче политиците - и журналистите. Те са си втълпили, че от всичко разбират и всичко могат да оправят, само им дай властчица. Това пък, че пишман-журналисти се напъват да стават политици (Сидеров) е върхът на падението и на моралното израждане. Журналистът по идея е човек, който плямпа за неща, от които не разбира. Той е “специалист по всичко”, сиреч по… нищо. Такива от нищо не разбират и затова така компетентно се изказват по всички въпроси. Когато една плямпало-журналист вземе да иска власт, започне да иска да “оправя” нещата, бъдете сигурни, че ако имате неблагоразумието да му я дадете тази власт, той всичко ще обърка така, както никой друг не може. Но това е казано между другото…

По блоговете може да се открие как съвсем дребни проблеми вълнуват хората с по-дребни души. Същинските съдбовни въпроси се подминават с изумителна лековатост, просто явно не са им по силите. Ако някой някъде постави безкрайно значим въпрос, дори и да са се опитали да вникнат в идеята му, нещо не им стига, за да я подкрепят. И изпадат в гузно мълчание. Мълчанието е убийственото на този свят, не говоренето. Или писането. Мълчанието е най-мощното оръжие на посредствеността и на дребнавостта. На човешката посредственост, дребнавост и на… завистливостта. Мълчащият мълчи просто защото завижда, просто защото е уязвен от нечие превъзходство. Затова всички единодушно мразят ония сред нас, които превъзхождат “мнозинството”. Да си личност у нас е зла прокоба. Да си безличност обаче е “върхът на сладоледа” - всички ти се радват, всички те приветстват, всички те галят и мило ти говорят: “Ти си като нас, ти не се отличаваш с нищо особено, ти не ни дразниш, браво на теб!”. Това е казано по друг повод и то от един велик философ, но ми се струва че е подходящо да се каже и тук. Затова не се удивлявам когато забележа, че ако някой някъде е казал нещо посредствено и банално, то думите му се посрещат с овации. Ако пък кажеш нещо важно, ценно, различно, оригинално, чака те пълно мълчание, бъди сигурен в това и не чакай друго.

Преди известно време написах един апел, наречен Не е страшна ДС, страшен е нашият страх от нея. Той се отнася до историята на Ангел Грънчаров-Елтимир. Оказа се, че моят апел си стана това, което можеше да се очаква - глас в пустиня. Викай колкото си искаш в пустинята, никой няма да те чуе или да ти отвърне. Въпросът обаче не е в това, че гузно мълчат и че не са съпричастни с мъките на един наш изтъкнат сънародник във връзка с издевателствата на службите спрямо него. Това можеше да се очаква. Аз не съм имал илюзия че друго може да се очаква. Но, признавам си, никога не съм смятал, че малодушието и дребнавостта у нас са взели такива застрашителни размери. Това вече е страшно. Нека по тази причина не се удивляваме, че някои кръгове, насърчени от нашето бездушие и малодушие, ни се качиха на главата и вече кълцат сол там. Заслужаваме си го, щом сме такива. Те се самозабравиха именно заради това, че сме така презряно малодушни. Дотолкова сме малодушни, слаби и отчаяни, че ние именно ги насърчаваме в издевателствата спрямо нас самите. А пък някои дори до такава степен са дребнави и малодушни, че не забелязват издевателствата и наглостта на тези кръгове - и по тази причина си мечтаят за още по-големи гаври. Това наистина вече е върхът. По-голямо падение едва ли може да съществува…

Но това е само един пример. Иначе примери колкото искаш. Безразличието към най-важното и съдбовното се шири надлъж и нашир из нашите родни простори - като се тръгне от душите ни, та се стигне до всяко, и до най-последното “обществено отношение”. Безразлични сме и към собственото си безразличие. Малодушни сме и във възприятието на собственото си малодушие. Обиждаме се, когато някой някъде ни каже дори и частица от истината за нас самите. Почваме да го хулим и плюем: какво си позволява пък тоя?! Ще си бъдем каквито искаме, ще си бъдем малодушни и безразлични, щом така ни харесва!

И какво да каже човек освен да прояви известно великодушие, сблъсвайки се всеки ден с такова отчайващо малодушие. Великодушието ще срази и ще победи малодушието. А дали разбираме великодушието ние, малодушните?! Едва ли, но щом го срещнем, то ще помете без пощада нашата дребнавост. Истината винаги е великодушна спрямо човешките слабости. Но тя е и жестока и не ги понася. Разбира ги, но не им прощава. Както хирургът не изпитва пощада или състрадание спрямо туморите, а смело ги реже. Истината е хирургът на нашите души, който без пощада ще ги прочисти от туморите и други такива нечистотии. И едва тогава, преминали през горнилото на истината, ще станем по-чисти и… великодушни. Дребнавостта ни ще отиде в… коша за боклук. Където й е мястото.

хората мълчат, защото нямат какво да кажат. Всичко е казано.

а защо се занимават с дребните си проблеми - защото това са техните проблеми. И всеки се справя ежедневно с тях.
И да разисквам боклука на София и да не го правя - пак същата работа. Керванът и морафетите на потиците си вървят и даже дим не се вижда от истинския пожар.

да очакваш общество от лидери. Сис е права като казва, че хората се занимават с дребните проблеми, защото са си техни.
А и наистина, когато нещо е казано достатъчно добре, то няма нужда от коментари.

Не винаги мълчанието е достойно за презрение.Поня-кога е по-добре да замълчиш. За мълчанието-безразличие обаче си напълно прав и презрението ти
е основателно.

ти ли си извисения прекалено умен и виждащ, критикуващ останалите или просто всички ние сме прекалено тъпи на твой фон.

Мълчанието може да се използва по различни начини.Този,за който говорите, е феноменът "убий с мълчание".