Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
27.08.2013 17:33 - Но вярата в доброто и в човещината, въпреки всичко, едва ли някога ще загубя...
Автор: angeligdb Категория: Политика   
Прочетен: 3176 Коментари: 0 Гласове:
0




Изобщо не ми се пише по такива теми, но няма как: получих тия дни т.н. "ВЪЗЗИВНА ЖАЛБА", написана от името на директорката на ПГЕЕ-Пловдив от нейния адвокат Т.Пантов, с нея той обжалва пред Окръжния съд в Пловдив Решение № 2993/05.07.2013 г. на Пловдивски районен съд, постановено по гражданско дело № 19600/2012 г., решение, с което съдът отмени заповед за мое наказание "Предупреждение за уволнение", наложено ми от директорката на ПГЕЕ-Пловдив. Доколкото разбирам, аз трябва да напиша "Отговор на въззивната жалба" или пък "Насрещна въззивна жалба", която да внеса в канцеларията на съда тия дни. Не крия, вече изцяло ми писна да се занимавам с тия неща, но няма как, налага се: на някои администратори явно не им е писнало, те друга работа изглежда и нямат. Изцяло безсмислено е това обжалване, при положение, че наказанието ми само отпада, заличава се (дори и да не бъде отменено от съда) точно след месец (когато изминава срок една година от налагането му). Да, ама не, ето, навлизаме в абсурдна спирала на "съдене до дупка", за което може да минат години. Така става обикновено когато истината, да, когато простата истина за някои е съвсем неизгодна - или неугодна.


Та днес-утре трябва да пиша тия документи до съда. Или да ида и да наема адвокат, който да ги напише. Да, но за това са ми необходими пари, които нямам, които не мога да си позволя. Всичко, което имам, което получавам (а единствените ми източници на доходи са от обезщетението по болест, което получавам в момента), извън екзистенц-минимума за прехранване, отива за издаването на философското списание ИДЕИ (тия дни ще излезе новата му книжка). Изплащам списанието с кредити, които после изплащам, отделяйки от залъка си. Помощ за списанието отникъде не се види, отникъде няма. Та в последния месец бях поставен пред избора: или да спра издаването на списанието за да мога да си наема адвокат за делата, в които съм въвлечен заради жадната за реванш и войнствена администрация, или да продължа да издавам списанието, пък да се боря в съда сам, без адвокат. Направих второто, с Божията помощ спечелих делото, което е равностойно на цяло чудо. Сега обаче при обжалването, предполагам, има някои адвокатски хватки, които трябва да се знаят, иначе ще бъда стопроцентово насметен; е, не ги знам, пак трябва да търся адвокат, пак са ми нужни пари. Не знам какво да правя.

 

По другото дело, заведено от помощник-директорката на ПГЕЕ-Пловдив (заведено срещу мен с оглед тя да направи приятелски жест на солидарност с директорката, с шефката си де, разбира се!), именно делото за "обидни мисли" по неин адрес в моя философска книга (именно книгата НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА!, с подзаглавие "Есета за освобождаващото обучение и образование"), аз също не разполагам с пари за адвокат, като ситуацията тук е още по-комплицирана и куриозна: тя иска от мен парично обезщетение за "нанесени морални щети", да, иска да й изплащам, бидейки инвалид по болест, пари, които, представете си, не искала за себе си, а които щяла да дари на... бедните! Своеобразно, доста оригинално виждане за морал имаме насреща в този случай, но както и да е, разни хора, разни идеали, неслучайно така го е казал класикът. А това е вече наказателно дело, работите са още по-сериозни, обезщетението по закон, на което мога да бъда осъден, е от 1000 до 5000 лева; без адвокат като едното нищо ще бъда осъден. Гаврите над личността ми от тази самозабравила се администрация продължават, терорът не спира! Нищо не може да ги убеди да се спрат, безброй опити за помирение направих, и нищо, не възприемат. Желаят отмъщение!

 

Даже това, че изпаднах в тежко здравословно състояние, направена ми беше животоспасяваща операция, и това не можа да ги омилостиви. Те жалост, явно, не знаят, щото Бог им даде достатъчно поводи да се вразумят. Не щат да проявят и капчица човечност, ето, в това е проблемът. Иначе за пет минути можем да се разберем като хора, аз на това съм готов и безброй пъти го показах. Да, обаче те искат война, война до пълна победа, до ликвидиране на противника. Както е тръгнало, най-вероятно ще го постигнат. Вече нямам сили да се сражавам. Пък ми и писна. Страшна работа! Имам чувството, че съм попаднал в някаква иреална действителност, в някакъв недействителен абсурден свят. Същински кошмар! Всичките тия месеци, в които бях в отпуск по болест след тежката операция, минаха за мен в такъв един непрекъснат кошмар. Безброй нощи, в които не можех да спя, понеже гаврите ме изваждаха от равновесие. Как се отразило това на здравето ми всеки сам може да отсъди. А лекарите ми предписаха в периода на възстановяването (продължаващ цели 6 месеца, операцията беше тежка, черепно-мозъчна!) пълен покой, пълен релакс, никакво напрежение! Пълен релакс, дръжки! Пълен тормоз ми сервираха ревностните и така усърдни администраторки. Какво да правя в тази ситуация, какво е най-разумното?!

 

Много хора ми казваха: човече, здравето е най-важното, откажи се, моля ти се, ще те съсипят, ще умреш, а струва ли си?! Пиши си книгите, работи си, остави ги тия, не им обръщай внимание. Не трябвало било човек, като има важна работа, да се отклонява от нея за глупости, а трябвало да се абстрахира от всичко. Това моето било все едно да тръгна да се боря със свиня, или с куче, ето така ми каза един човек; бил съм пълен глупак, щом съм си бил позволявал тоя разкош. А не е така, човек все пак за едното достойнство живее. Примиря ли се, капитулирам ли, стана ли и аз един унизен човек, какъв е тогава смисъла че, примерно, да допуснем, все още съм жив?!

 

Чудя се дали да не взема да пиша ново обръщение към въпросните администраторки, да им отправя нов призив за вразумяване, за милосърдие, за едно по-човечно, християнско отношение. Безброй пъти писах до тях такива неща (аз всичко, що съм написал по тази сага, ще го събера и издам тия дни в нова книга, то стана вече цяла епопея!), но ефект няма, не помага нищо, те не могат да бъдат омилостивени. А дали да не напиша нова жалба до по-висшето началство, именно до г-жа Министърката - още повече, че зам.министърката, сегашната, Атанаска Тенева, ми е колежка, също преподава философия, от Пловдив е и ми е добре позната? Не знам какво да правя. А ето, иде вече началото на новата учебна година, иде 15 септември. Във връзка с това трябва да решавам един още по-тежък и труден казус, ето кой.

 

Имам още право на отпуск по болест - до 6 месеца след операцията може да продължи той. Сиреч, може да продължи до 18 октомври. Аз вече съм сравнително добре, въпреки че на моменти се чувствам много странно, особено когато опипвам мястото на самата операция (по главата); имам чувството, че костта на черепа сякаш не зараства правилно, появиха се тук-там вдлъбнатини, имам чувството, че черепът ми сякаш гние; да оставим това, че често ми се вие свят, залитвам като ходя, да го оставим настрана, въпреки че е опасно: а падна ли, а ударя ли се пак по главата, това най-вероятно ще бъде краят. Та в тази връзка най-нормалното е да изкарам отпуска си до предвидения по регламент срок.

 

Да, обаче аз съм такъв човек, че мисля за училището, за учениците: ще се наложи ако аз отсъствам друг учител да ме замества, а първите часове са най-важни, както човек ги подеме учениците, така нататък ще вървят работите; има опасност заради този първи месец, в който аз евентуално ще отсъствам, да се положат основите на един бъдещ провал на обучението по философия, понеже смяната на учители до това води обикновено, води до разпускане на учениците, води до анархия. Ето затова се замислям дали да не се върна предсрочно и да си започна учебната година аз, въпреки здравословните рискове. По-труден казус напоследък не съм решавал, признавам си. На път съм да се изтощя съвсем заради него. Не знам какво да правя. Съзнанието ми за дълг е твърде развито, както и това за морал, ето от това моя милост си страда толкова. Такива хора като мен са крайно неприятни, дразнещи и прочие. Даже администраторите, както се вижда, не могат да ги понасят. И правят всичко, което им е по силите, за да се отърват от тях. Принадлежа към категорията на най-лошите хора на този свят: към категорията на хората, които живеят според повелите на съвестта си. Непоносими са тия странници в наше време. Луди хора са тия странници, спор в това няма. Прекрасно съзнавам това. Лош човек съм аз, много, много лош...

 

Размишлявайки ето така, един вид "на глас", като пиша публично по тия въпроси в блога си - той е мой дневник, в него всичко мога да си пиша, аз в него пиша за всичко, което ме вълнува - аз по косвен начин с това свое писание се обръщам към всевластната директорка, която наскоро уволни 7 учители, в това число г-дата Калин Христов и Милен Мошолов, млад учител по френски език. Явно на властващите им е особено приятно да развалят човешки съдби, да показват всемогъщество като си играят с хората, като им демонстрират силата и мощта си. Бил съм директор на училище, бил съм и кмет на град и знам как се чувства един властник. Тази психология ми е добре позната. Много е трудно да бъдеш властник и при това да си останеш човек. Това е по силите на малцина. Само личност от висока класа и калибър може да бъде властник и да запази човечността си. Защото властта е подобна на наркотик. На най-силен наркотик. Пълно е у нас с наркомани по властта, с наркомани, чиито наркотик е властта. Трудно може да се въздейства с рационални средства на властници, упоени от наркозата на властта. Те разбират само от едно нещо: от страха да не си загубят властта. Страх ги е от висшестоящите властници, които за миг могат да решат съдбата им. Думата ОСТАВКА затова е кошмарът на добре упоените, на окадените от наркотика на властта властници.

 

Чувам, че ученици искали да правят на 15 септември протест заради уволнението на колегите. Интересно е какво ще последва от тази идея при положение, че добре зная какво ще направи - и какво прави - администрацията, за да предотврати протеста. Игричките на администраторите са ми добре познати - техният инструментариум не е толкова богат. Напротив, доста оскъдничък е. Лесен е за разгадаване. Продължавам да мисля какво да правя по горния казус и съм на път да загубя последните си сили от това мислене. В пълна нерешителност съм на път да изпадна. Ще ми се да се върна на работа и да започна учебната година със съответните класове. Да рискувам за пореден път здравето си - по идеални причини, свързани със съзнанието ми за дълг. Проклето да е! Така и така заради него не можах да си стана доволна от всичко мижитурка и спокойно да си изживея живота. Не, тръгнал съм да оправям света! Нещастник неден си ти, Грънчаров, не го ли разбра най-сетне?!

 

Дали да не ида да си излея душата и сърцето пред директорките?! Да им кажа какво мисля, да се опитам да ги подтикна към задушевен разговор на човешка основа?! Ето и този вариант имам на ума си. Психолог съм уж, знам, че така може много да се постигне. Но с определени категории хора, разбира се. Не с всички видове хора. Но съм длъжен да опитам. Май ще ходя тия дни да разговарям с моите началнички. Какво да правя, изглежда нямам друг избор. Макар че знам какво ще ми кажат: стой си в къщи, лекувай се, не мисли за училището! Това ще ми кажат. За тях най-мечтаното е мен да ме няма там. Ако може изобщо да ме няма, но като не може това, поне да ме няма колкото се може по-дълго. Какво нещо е това, човещината, а? Най-важното нещо на този свят. Представяте ли си какво велико нещо е човещината?!

 

Стоп! В този момент решавам ето какво: ще пратя този текст на уважаемите администраторки. Ще им кажа: ето, излях си тук душата, моля, прочетете, пък и вие помислете, и ми дайте съвет - какво да правя? Какво да правим, щото и вие сте въвлечени в тия истории. Това ще им кажа. Ще ги призова заедно да потърсим изход. Разумен и компромисен изход. Да се съдим до дупка явно не е начинът. Интересно ми е как ще реагират. Знам как, ама пак ми е интересно да разбера. Те са ми "дълбоко обидени" и най-вероятно ще си замълчат. Както безброй пъти досега са правили. Желание за диалог "с такива като мен" те нямат. Иначе са много диалогични, ама с "лоши хора" като мен не щат да разговарят. А защо съм за тях толкова лош, това е отделна тема. Други администратори такива като мен биха ги използвали в интерес на работата и, разбира се, много щяха да постигнат.

 

Аз в позитивно отношение съм още по-добър отколкото в негативното, деструктивното, антисистемното. Чудеса на доброто и просперитета можехме да направим с тия мои администраторки ако те не бяха послушали висшестоящото началство, което в един момент им нареди: "Унищожете злодея Грънчаров! Смачкайте гадината!". Щото тоя Грънчаров, безсрамникът, има наглостта да пише всеки ден в блога си срещу нашия вожд и учител Бойко Борисов, да се свети името му! Ето затова се налага да го елиминирате.

 

Изглежда точно такава заповед им беше спусната - и те козируваха и се захванаха да я изпълняват. Оттам тръгна всичко. На мен лично ми дойде като гръм от ясно небо кампанията по моето дискредитиране като личност и преподавател, която те подеха в един момент. И за която моя милост те е информирала най-подробно в този блог, драги ми търпеливи и толкова любезни читателю, който успя да стигнеш многотърпеливо до този ред. Да, кампанията срещу мен си беше изцяло политически мотивирана. Дали да не го опиша всичко това до настоящето Министерство? Любопитно е все пак, няма що...

 

Такива ми ти работи стават в нашето мило и драго отечество. Тук нема невъзможни неща, тук всичко може да се случи. Ний, българите, сме с широки славянски души. Като руснаците. За нас невъзможни неща няма. Нация, съставена все от пичове сме. Велики сме, няма що. Хайде да спирам, че вече ми писна да пиша. Хубав ден на всички! Не ми обръщайте голямо внимание. Не обръщайте сериозно внимание на писанията ми. Аз съм един човек, който е на път да се отчае съвсем. Но вярата в доброто и в човещината едва ли някога ще загубя. Казах ви, аз съм един голям наивник - вече на възраст по-голяма от средната. Аз, дами и господа, съм един неспасяем идеалист, сиреч, един отвратителен мухльо и мижитурка, дето вярва в морала, съм - за мой срам, резил и позор...

 

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.




Гласувай:
0
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

Спечели и ти от своя блог!