Ще се опитам да изложа душата си на хартия... Поканиха ме да участвам със свой текст в проекта Книга за "Новото образование". Приех, въпреки че сам предстои да отпечатам цяла своя книга за образованието - ИДЕИ ЗА ЕДНА НОВА ФИЛОСОФИЯ И СТРАТЕГИЯ НА ОБРАЗОВАНИЕТО В БЪЛГАРИЯ - отдавна написана, в която излагам цялостно и пълно разбиранията си. Спешно трябва да напиша текста за "Новото образование". И ето, тази сутрин зарязвам всичката си работа, за да започна да го пиша. Преди това обаче искам тук да кажа нещо важно според мен.

Някои събития напоследък ми показаха, че реалната ситуация в българското образование е още по-лоша и тежка отколкото съм си я представял и описвал. Сред "дейците" на образованието у нас - академичните, университетските такива и тези в средното образование - няма особена нагласа в полза на промените, ако не броим странници като мен самия. Статуквото сякаш добре устройва всички. Никой не страда прекалено за ощетените - младите, младежта на България. Повечето, огромната част от участващите в "системата на образованието" се плашат от евентуални съществени промени. Сегашното положение, макар и нетърпимо, е привично и не така опасно, ако се сравни с неизвестностите и предизвикателствата на новото. Образованието, вместо да е най-динамичното и гъвкаво нещо на света, се е превърнало в анахронична "консервативна" система, неспособна за адаптация към потребностите на съвременния живот. Ето това е истински отчайващото. Но въпреки всичко трябва да се работи за промяната. Залогът е прекалено голям: бъдещето ни. Всичко в съвременния свят зависи от подготвеността за живота на т.н. "субективен фактор".

Трябва нещо да се прави най-вече в тази насока: да се подбуди ентусиазма за промени, за пораждането на съвършено нова човешка и жизнена ситуация в това, което наричаме "образование". Ето по тази причина ми се иска да помогна с нещичко за преодоляването на страха от промените - като се опитам да напиша ентусиазиращ позитивен текст, който, да речем, бих могъл да нарека "мечтаното образование". Или нещо подобно. Ако се промени сега господстващата нагласа, която не е в полза на същностните промени в образованието, нещата може да потръгнат. Просто нещо трябва да трепне в душите даже на образователните бюрократи, които са главна пречка пред реформата. Понеже една същностна реформа ще направи тях самите излишни. Ламтежът им за власт е най-голямата пречка пред реформата. Лесно от власт у нас не се отказва никой. Властта просто трябва да им бъде изтръгната със сила от костеливите ръце. Няма друг начин. Така е било винаги в историята, така ще бъде и сега.

Става дума за цялостна революция в духовния живот на обществото, понеже нашето общество е поразено в корена си от най-опасната болест: обездуховило се е. И на тази основа се обезчовечава с всеки ден. Трябва да направим нещо за да съхраним човечността си. Защото ако не сме човеци, защо изобщо ни е всичко останало?!

Ето защо ще се постарая да напиша текст, какъвто никога досега не съм писал: текст, който ентусиазира. Той ще е предизвикателен най-вече към младите, понеже последната ми надежда е само в тях: те наистина са вечната жертва на образованието, те са жертвеното агне на олтара на нашата тотална незаинтересованост от бъдещето. А също така ми се иска да вдъхна повече оптимизъм в душите на тия, които пък са поставени в невъзможна ситуация и се пържат на два огъня: учителите, преподавателите. Защото имам чувството, че учителското съсловие у нас се е превърнало в суетно, ала прекалено унизено чиновничество на най-скромна държавна служба. Такива унизени хора не могат, няма как да възпитават ония горди граждани, които са ни необходими, ако искаме да променим из корен ситуацията в свидното ни отечество.

Затова смятам, че ключовата дума, която изразява патоса на така потребните ни промени - понеже до това се свежда опорната точка, от която нещата ще могат да бъдат помръднати от мъртвилото - е думата "достойнство". Личност-достойнство-свобода - тази е триадата, която следва да бъде душа на едно наистина ново образование, което за нас като индивиди и нация е съдбовна жизнена необходимост.

И така, почвам след малко да пиша текста си. Дотук всичко беше нещо като прелюдия. Няма да ми е леко да изложа душата си на хартия, но ще направя максималното в тази посока. Стана така, че образованието се превърна в моя жизнена съдба и орис. Ето, именно тази съдбовна вътрешна предопределеност е силата, която, като при помирен с участта си трудолюбив вол, ме импулсира да дърпам "оралото" си - на нивата на културата, образованието, духовното съзряване и личностното развитие на младежта. Но стига повече суетня, та тръгвам вече, понеже се зазори: дий, воле, дий...