Блогърът Т.Сантов в блога си е написал текст със заглавие Ех, Станишев, ех времена..., в който, както разбирам, е изразил някакво свое тъмно чувство за безсмислие, свързано с блогърстването, пък и на гражданското участие в случващото ни се; аз така разбирам думите, с които започва текста му:

Вече шести месец съм напълно безсилен да заставя пръстите си да понаредят поне наколко букви в смислен текст, оправдаващ името на блога ми. Вечер предпочитам да накарам тези пръсти да претрият стружките тютюн, да напълня с този вреден прах лулата си и да пускам по някое разсеяно ухо на новинарските емисии, започнали чак от 19 часа. Пък сутрешните направо ги пропускам.

Разбира се, всекиму се е случвало да попадне в такъв период, в който нищо не му се прави, примерно, не му се пише; аз лично всеки ден преживявам подобно нещо, но като пишещ човек съм привикнал всеки ден да побеждавам отчаянието и склонността си към ленивост. И понеже ценя писаното от този блогър и неговата честна гражданска позиция, рекох да му напиша следните думи, надявайки се, ако е възможно, да му помогна поне малко - та да победи обзелото го настроение към равнодушие. Написах в блога му този коментар:

Искам само да вметна, че позицията на един блог в "националната блог класация" изглежда изобщо не зависи от честотата на публикуването в него; моят блог е един от най-активните (аз съм човек с много свободно време; това беше опит за шега!), и съм забелязал, че колкото по-активен е блогът, и колкото повече се повишава посещаемостта, толкова повече пада нивото му в класацията. За мен е пълна загадка от какво зависи движението нагоре и надолу в нея, но подозирам, че нищо чудно да се определя от някакви наши типично национални особености и табиети в туй отношение (да не споменявам какви са те)...

А иначе трябва да се пише. Време за това винаги има. Щото когато човек пише, той и мисли. Ако някой каже: нямам време да пиша, той без да иска казва в същото време, без да се усеща, и това: нямам време да мисля! Да нямаш време да мислиш вече е твърде лошо; затуй казвам, че винаги има време и за мислене, и за писане. Ако се замислим, ние общо взето едва ли правим нещо друго освен да мислим (е, не всички от човешката популация ги е сполетяло това превелико нещастие: да мислят!), какво тогава ни пречи да записваме поне малка част от мислите си?

Желая Ви успехи и никого не се оставяйте да ви обхване чувството за безсмислие, свързано с писането: винаги има смисъл да се пише и да се мисли. Още повече в среда като нашата у Българско, където по-голямата част от популацията съвсем се е отказала от задачата да мисли - поради което сме и на този хал. Аз, уви, не виждам друга причина да сме на този хал, тази според мен е основната...