ОТ МАРКС ДО ХРИСТА

Владимир Свинтила

Книгата ми „От Маркс до Христа” е не толкова автобиографична, колкото документална. В нея е отразен не само моят религиозен опит, но и опитът на цяла една общност. Разказано е движението на една социална среда от позитивизма, материализма, марксизма - към трансцендентизма, метафизиката, религията, християнството, православието. Това движение бе и агония - „из безднах возопих”! Това движение бе и героика. Да скъсаш с тези възгледи, които се смятаха за естествени - като късния дарвинизъм, класическата физика на твърдото тяло, и да се върнеш назад във времето - както на всички изглеждаше движението към православието - за това се изискваше характер.

Човек трябваше да се пребори с предразсъдъците на позитивизма и марксизма, дълбоко залегнали в съзнанието на интелигенцията - трябваше да се пребори и със себе си. В тази борба помогнаха страданията, с които ни обогатиха и последните десетилетия. Страдащият човек е по неволя и мислещ. Ето как сатаната отиваше против себе си и против своето дело. Измъчени, но с озарени лица, ние най-сетне се обръщахме към иконите на Иисуса Христа и на Пресветата Божия Майка. В агонията на духа бяхме намерили спасението.

В нашето поколение материализмът и атеизмът претърпяха завинаги своя крах. Това е смисълът на книгата. Тя говори за едно постижение, което ще остане за всички. Ние сме поколението, което се завърна при Светата наша Православна Църква до дългия и труден път на покаянието.

Владимир Свинтила

Християнинът в града

Нашето източно православие е селско. Малкото одайче - варосано! - иконата, с китката цвете; ръкойката жито, вързана с червен конец; ритуалните хлябове; софрата на Бъдни вечер; молитвите за хората и за добитъка, молитвите за житото и за нивите; пеперудата за дъжд; хоругвите и рипидите над жадните полета; в дъното безкрайното синьо небе.

Нашето селско християнство се изповядва на фона на огромната природа.

Много е странно, че селото е било дълго време отрицател на християнството. Паганус, езичник, произхожда от пагус, село. Така езичниците са селските жители, където наистина още живееха русалките и луперналиите.

До ХVII век в селата няма черкви, черкви има само в манастирите. От ХVII век насетне започват да се строят селските черкви.

Никой не ги е изследвал, защото няма какво да се изследва. Те са еднотипни, представляват леки варианти една на друга, нямат дърворезби (освен, ако са поставени по-късно), плод са на едно и също покаяние и обожание.

Би било интересно да се изследва какво става в селската психика от тази епоха, която обозначаваме като предвъзраждане.

Това е времето на християнството, което познаваме. Християнството на чаршията, на гергьовските сборове, на селските икони (примитиви) - християнството на цветните хармонии, на тържеството в етнографията на декоративното начало (вече пищно развито).

Другото християнство назад ни е по-недостъпно. Не бихме могли да си представим схимничеството на свети Иван Рилски, трепетното поклонение на цар Петър пред неговите - на отшелника - върхове.

И макар много да говорим за патриарх Евтимий, венеца от манастири край Търново, в които той се възпитава, ни е трудно да си представим.

Нашето християнство е свързано със селската църква без камбанария, с клепалото, което немелодично и рязко кани верующите за вечерня.

Затова казваме, че сме селски народ и че имаме селска душа.

Християнинът в града, още повече в модерния град, е лишен от тази семантика. Нищо в околния мир не обозначава и не подкрепя неговата вяра. Той няма символи, няма емблеми. За да ги открие, трябва да отиде в черквата. Там е иконостасът. Но няма хоругви, няма рипиди, няма шествия, той не ги вижда. Само от време на време някой пищен празник, като Цветница, събужда у него възпоменания. И той се връща назад. Става християнин за един ден. Той е християнин на Бъдни вечер, Васильовден, Гергьовден, Цветница, Великден. В останалото време тъне в индиферентност.

И той е отново християнин, когато се кръщава, когато се жени, особено когато умира. Древните ритуали, несъмнено идещи от предхристиянската литургика на мъртвите, са по-силни.

Събират се на гробищата и в църквата на панихиди полуверующи, полуатеисти, равнодушни към кръста и Христа. Там за миг се мярват детските видения, огньовете на геената. Душите са трогнати и смутени - може би се проронва една сълза по собственото съществуване. Ето я смъртта! За какво е било всичко?

Градът има спектаклите и развлеченията. Не напразно Августин Блажени така жарко протестира против театъра. Защо са нужни драматическите зрелища в живота, който и без това е тъжен? Каква по-голяма тъга от тази на кръста? И за отеца на църквата се поставя страшната за времето му дилема: или театър, или християнство. Те, двете, са несъвместими.

Но градът обича театъра, обича лицедействието. В моето детство и в моето юношество по улиците на София кипяха менипеите на града. Блестяха зевзеци, разказваха се анекдоти, от трамвая, от прозореца на къщата ти отправяха закачки, смехът те плисваше от всеки балкон, от всяка пресечка.

Градът бе тържество на безгрижието и на греха. Смееха се в лицето на угрижения или на скърбящия. Градът бе сит и градът бе обезпечен.

Зъбоболът минаваше при зъболекаря и без молитви за здраве. При апендицитни болни (колко много хора страдат от апендицит, днес това ме удивлява!) следва операция. В града има не само грамадни държавни болници, но и множество клиники, достъпни и за дребните съществувания.

Градът е сигурен при гръмотевиците.

Това е една малка тържествена страница от историята на науката.

В ранното ми детство в селата рядко имаше гръмоотводи.

При всяка буря вкъщи беше треперене. Ние, децата, плачехме. И мама казваше: „Кога най-сетне ще се приберем в София? Там нашата къща има гръмоотвод.”

Нашата кооперация имаше три гръмоотвода. Сега е смешно, но хората бяха взели всички мерки. В града бе сигурно от гръмотевици. И тук не трябва да се кръстят на свети Илия.

(ОЩЕ > )  

„Обичам те, мое мило Отечество! Обичам твоите балкани, гори, сипеи, скали, и техните бистри и студени извори!
Всичко, що е останало досега в моята осиротяла душа- добро и светло, - всичко е твое! Ти си оная благословена земя, която ме е научила да обичам и плача над всяко човешко нещастие.
Аз и досега чувам песните на славеите из китните дъбрави. И досега чувам нежния гласец на българското момиче, което мете двора и сладко пее.
Бъди благословено, Отечество мое! Честит балкански райо!”
Любен Каравелов
Когато България е само географско понятие на картата на Европа, той не се обръща към лошотията, мизерията, а черпи сили, надежди от обичта си към красотата на родната земя, на българката песен и спомен за дома.
Не, не намирам никакво оправдание, че
сърцата ни са глухи, за това, което ни казва българската красота и не можем да се радваме на живота си, които имаме шанса да живеем само веднъж. Ще пропуснем най доброто, изпълнени с толкова омраза, завист към чуждото благополучие, към другомислещите.
Забравяме да кажем нещо добро на хората около нас , да научим нещо полезно за себе си!