13 години се навършиха от 4 февруари 1997 г., от паметния ден, когато наглецът-страхливец (всички наглеци са много страхливи!) Гоце Първанов, лидер на провалилата се тогава до дупка БКП (БСП), предрешен и дегизиран, за да може да премине някак през морето от протестиращи, наводнило улиците около Президентството, се яви при Президента П.Стоянов и върна мандата за съставяне на ново социалисто-комунистическо правителство: Първанов сдаде най-позорно властта, за да се върне след пет годинки на бял кон в същото това Президентство, вече като пРезидент на Республиката, т.е. верен слуга на Матушката Русия. Български най-безвкусни чудесии и сълзотечни мелодрами!

Тази кратичка приказка за падението, възхода и триумфа на Гоце и на гоцевщината у нас аз считам за най-ясно доказателство и потвърждение за малоумието и шизофреничността на "широките народни маси"; другото доказателство е не по-малко лудешката история за това как "признателният" обезумял народ даде цялата власт на един бивш български цар, който опозори тотално не само българската корона, но и светлите имена на баща си и на дядо си. Какво направи същия този народ през миналото лято няма да казвам, щото всички го виждаме всеки ден пред очите си - и тепърва много ще го изстрадваме. Станахме за резил пред целия свят, станахме нещо като страна на лудостите, на шизофреничните провали, на пълната ценностна дезориентация на опиянените от простотия, от малоумие, от чалга и от евтина ракия "широки народни маси" (да ме прощават болните от шизофрения - за незаслужената обида, която им нанасям с това приравняване, породено главно от стилистични подбуди!).

А иначе 4 февруари 1997 година ще си остане един голям ден на българската демокрация - ако ми бъде позволено да използвам широко известните навремето думи на бившия Председател на Народното събрание Александър Йорданов. Да, наистина голям ден, дори празник, тържество за младата българска демокрация беше денят 4 февруари 1997-ма година, защото тогава най-напредничавата част от нацията показа своята непримиримост срещу комунистическите разбойници, за кой ли път ограбили до шушка целокупния български народец; тогава елитът на нацията, дясномислещите хора и граждани, интелектуалците, всичко свястно и немалодушно беше по улиците и площадите на София и на големите градове на цяла България. Страната беше парализирана от протести, от барикади, от блокади; трябваше да замре целия живот, та да се видят принудени таваришчите да кандисат, да пресекне колосалната им лакомия за власт и кражби - и в лицето на своя лидер Гоце Първанов да сдадат властта, да се откажат от претенции да ръководят разорената от грабежите им страна.

След историческия 4 февруари 1997 г. България поне за 4 години уверено стъпи и упорито вървя по един разумен и спасителен път, извел я от тресавището, в което я бяха натикали комунистите и ченгетата; за 4-те години управление на реформаторското правителство на Иван Костов страната възвърна уважението си в очите на Европа и на целия свят; тогава именно бяха положени непоклатимите темели на евро-атлантическата интеграция на страната, интеграцията ни със западния свят на свободата, личността, достойнството, просперитета. Направеното в ония паметни 4 години промени из основи родината ни, и от затънала в безумия страна от бандитско-комуно-белоруски тип България се преобрази в страна, достойна да стане член на НАТО и на Европейския съюз!

В тия години се сбъдна мечтата на най-напредничавата и европейски мислеща част на българската нация: България завинаги да бъде изтръгната от задушаващите обятия на руската мечка и да се сроди с най-напредналите, свободни и културни народи на Земята. В тия паметни 4 години комунистите, ченгетата, бандитите, мафиотите, сиреч, Доган, Гоце, Боце, Маджо, Чьорни и кой ли не се бяха изпокрили като мишки под земята и ближеха жестоките рани, които Костов им нанесе; те, разбира се, почнаха да кроят всякакви вселенски заговори, само и само да предотвратят злокобната възможност Иван Костов да спечели още един мандат, в който гръбнакът на комунистическата мафия неминуемо щеше да бъде строшен завинаги.

Успяха за жалост - и така условията на днешната ни трагедия бяха положени: и затова задълго още ще сме все най-бедни и унизени. В 2001 г. тържеството на бандитите, мутрите, комунистите дойде; сценарият на най-ретроградните (не)български сили настъпи: те изиграха последната си карта, способна да предотврати още един мандат на "злодея" Костов: домъкнаха мадридското чудо, домъкнаха цяря-ченге, царя-марионетка на комунистите, на бандитите и на мутрите. Българската демокрация беше омаломощена по време на "царското управление"; бандитизмът преживя още един ренесанс. А царят си върна имотите и без да му пука, предаде съдбата на България на комунистите, дето убиха чичо му, а най-вероятно и баща му.

Пиша тия неща и ми се струва че съм се побъркал и това не е могло да се случи, че това не е истина: дали да не се ощипя за да не разбера дали фантацирам?! Ала, уви, истина е това, което пиша, то беше, то се случи пред очите ми: как да сънувам, като го видях и изстрадах?! Изстрадах го заедно с всички по-чувствителни хора от този народ, иначе прочут с безчувствеността си, волските си нерви, с волското си търпение...

Но дори и Симеон не можа да спре движението на страната към Запада, което й беше придало Костовото правителство; изтръгването на България от лапите на руската мечка не можа да бъде предотвратено, поради което кукловодите, макар че постигнаха много, не бяха напълно доволни. По тази причина оттеглиха доверието си от Симеона, та се роди в края на краищата уродливото комуно-ченгесарско-монархическо чудовище, с което смаяхме за пореден път света: роди се триглавата коалиционна ламя, която ни управлява и краде до вчера, съвсем до скоро.

Каква я сторихме с избирането на Бойко Борисов начело на властта, до което прибегнаха отчаяните народни маси, тепърва ще се разбере. Имам някои предчувствия, но не ща да бъда краен и категоричен, въпреки че опасенията ми се засилват с всеки ден. Но да чакаме, белким скоро проблесне истината,белким се разбули мистерията, свързана с бойковото възцаряване на трона на България. Ний и в предишни епохи сме си имали такива умилителни ексцесии - възцаряването на свинаря Ивайло на българския трон, на Ивайло Бърдоквата с царска корона на главата! - но да видим какво ще произлезе сега от разгръщащата се пред очите ни исто(е)рия и бутафория.

Това исках да напиша по повод на 4 февруари; цяла сутрин търсих в интернета нещичко, написано за тая дата, ала не ме огрея щастието, не намерих. Явно някои сили искат да бъде забравено стореното на 4 февруари 1997-ма година, искат да бъде забравена истината за най-великите възходи и възторзи на толкова младата и така непрокопсала българска демокрация. Е, напук на тях написах правдиво какво аз мисля, та поне тука, в моя блог, да бъде речено и написано нещичко.

За да не се забравя онуй, от което не можем да се срамуваме; а също не трябва да се забравя и онова, от което трябва, длъжни сме да се срамуваме. И за двете похвърлих нищичко, щото върху тях се крепи самочувствието на една нация. А ние доказано сме нация без самочувствие: щото много ни е крапа (къса) паметта. Народ без памет няма история; народ без памет не може да овладее времето, сиреч бъдещето си...