Драги господин Министре,

Понеже се знаем от 27 години, когато бяхме състуденти в Санкт Петербургския университет и живеехме в едно общежитие, бих могъл да се обърна и със "Здравей, Сергей", ала понеже този маниер на общуване в случая не е подходящ, предпочитам да се обръщам съвсем официално и "по протокол". Тъй като и случая, по който се захващам да пиша, е твърде сериозен и значим, за да мога да си позволя да го опошля с подобно неуместно "свойничене". Също така, за да парирам в зародиш разни спекулации - живеем все пак в България! - относно мотивите ми да се обърна към теб, искам да заявя, че никога не бих пожертвал позицията си на свободен гражданин, философ, интелектуалец и пр. за някаква министерска службица: свободни духове като мен не стават за такива неща, а и не желаят да носят непоносимото бреме на гордото чиновническо "нищонеправене на ползу роду". Толкова, свършвам тук неизбежното наложилото се въведение и почвам да пиша по същество.

Господин Министре,

Тази сутрин гледам, че на сайта на МОМН с дата 18 декември отново е публикувана ПРОГРАМА ЗА РАЗВИТИЕ НА ОБРАЗОВАНИЕТО, НАУКАТА И МЛАДЕЖКИТЕ ПОЛИТИКИ В РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ (2009 – 2013 г.), което ме кара да си мисля, че това е вече окончателния, обогатен с предложенията от публичното обсъждане вариант. Дано не греша, макар че това едва ли е от толкова голямо значение.

През времето на публичното й обсъждане се постарах да съм в теченение на дискусиите, най-сериозна от които, по мое възприятие, беше дискусията във форума на Bglog.net, инициирана и ръководена от г-н Павел Лазаров. Материалите от тази дискусия са Ви изпратени, надявам се, че Министерството им е обърнало подобаващото внимание и е отчело предложенията. Моя милост пък още на 3 септември 2009 година изпрати Отворено писмо до госпожа Министъра на образованието, младежта и науката - отправено чрез всички медии, в което аз съм изложил позицията си на едно идейно, концептуално ниво. И само в качеството си на философ и на дългогодишен преподавател в средното и висшето образование, който има погледа за най-сложните, тежки и съвсем реални проблеми, от които страда българското образование, сиреч, българското учителство, учениците, цялото общество. По времето на учителската стачка преди вече повече от две години в блога си всекидневно съм писал за тежката ситуация и за спешните, неотложни мерки, които трябва да се вземат, за да се обърнат нещата към добро, за да се спре някак си всеобщата разруха.

Накрая, тия дни в Пловдив, в ГРАЖДАНСКИЯ ДИСКУСИОНЕН КЛУБ се проведе интересно обсъждане на тема Накъде върви българското училище?, която потвърди убеждението ми, че отдавна е дошъл моментът за отпочване на толкова дълго отлагана същностна, непалиативна, дълбока реформа на отношенията в това, което наричаме "българско образование". Понеже е истинско престъпление обществото да продължава да си позволява лукса с безразличие да гледа как нещата продължават да вървят от лошо към по-лошо, и то на "самотек", а пък образователната институция да продължава да действа като немислещ пожарникар, наливащ бензин с надеждата да угаси огъня и пожара. Ще си позволя в настоящето "Отворено писмо" да обобщя вижданията си, отчитащи и тревогите на ония деятели на българското образование, с които всекидневно общувам.

Ситуацията в българското училище е плачевна, да не кажа направо отчайваща. Наистина е престъпление в 21-я век една страна, претендираща да е модерна, европейска, стремяща се към просперитет, да има толкова неефективно, намиращо се в перманентна криза поне от 60 години, нерационално, несмислено, жертва на безброй тъпи експерименти, объркано из основи, административно-бюрократично по естеството си, робуващо на немодерни методи и пр. образование, каквото е нашето. От години се говори за потребността от дълбока реформа, чиновниците изписаха морета от мастило за да правят всякакви програми, концепции, да осъществяват "същностни поврати", нови и нови "правилни линии", плеада министри се упражняваха да правят дисекция на трупа на българското образование и да търсят причинителя на болестта, а промяна към добро, разбира се, нямаше как и не можеше да има. Причините за тази ситуация съм обобщил тук: Едропанелно-епохални програми за българското образование, сътворени от бюрокрацията, се пишат с цел нищо да не се промени, а не нещо да се промени. И ето, сега стигнахме до положението чиновническият гений да изобрети най-нова кардинална стратегия, от която обаче вее дъхът на старото, на добре познатото; клишетата, претендиращи за "новаторство", не могат да скрият умиращата всекидневно, разлагаща се и гниеща вехта същина.

Няма тук да анализирам конкретно и подробно недомислиците на тази програма, а също и нейния принципно неверен дух, понеже това би ми отнело много време. И не тази е моята цел. Искам само да заявя, че не може да се залага на бити управленско-бюрократични карти, на прашни, обвити в паяжина, прийоми за управление на "човешкия фактор", на отживяла времето си и порочна дидактика. Искат се същностни промени, които да доведат до зараждането на съвсем различна атмосфера в нашите училища. В която да почне да вее нов дух, т.е. да се почувства така потребното освобождаване и освежаване на съзнанията на всички, участващи в тази така деликатна сфера на междучовешки отношения (ученици, учители, мениджъри, родители). Т.е. иска се да бъде прогонена гробната миризма и дъха на разложение, който сега излъчва българското училище. И за такава наистина същностна промяна не се искат нови и нови едропанелно-фундаментални и епохални програми, а се иска въвеждането и спазването на няколко най-прости правила от рода на следните:

● учебните планове и програми да се преосмислят с оглед идеята на съвременното образование, на смисъла, който от десетилетия се губи на българското образование, с оглед на онази цел, която се подразбира от всеки, но която образователната институция в някакво тъпо упорство не ще да признае, а именно

● цел на всяко смислено образование е подготовка на младите за живота, което означава, че водещият смисъл на заниманията в училище е насърчаването на свободната, самостоятелно мислеща, способна да изразява творческия си потенциал суверенна личност, а всичко друго следва безжалостно да бъде отхвърлено, понеже е само баласт, излишна тежест, понеже замърсява чистия смисъл на тази най-висша духовна дейност, каквато по същество е образованието; което означава, че

● потребността от подпомагане, от ефективно насърчаване на творческия потенциал на младата личност не може да стане чрез отживели времето си методики и дидактики, което означава, че те трябва да бъдат без жал изхвърлени в прашните архиви; трябва, следователно, да се освободи творческия потенциал на личността на учителя, свободната му изява в образователната и възпитателна дейност, а всичко онова, което пречи, трябва да бъде премахнато; начинът това да се случи е

● българското общество да бъде убедено най-после, че без смислено, модерно, ефективно действащо образование е осъдено на безкрайно продължаваща бедност; понеже духовната нищета е предпоставка за материалната бедност, както и личностната бедност обуславя екзистенциалната нищета и мизерия; необходими са огромни инвестиции в образователно-възпитателната сфера, за да бъде приведена до нивото, на което тя се намира в развитите страни; които ние трябва да догонваме най-вече в това, а не някое друго отношение; понеже тук, а не другаде, е коренът на нашите проблеми като държава и нация; защото

● личностното богатство е основа на всяко друго богатство; разгръщането на личностния и творчески потенциал на едно общество неумолимо ще доведе до цялостния му просперитет; личностният потенциал на човешката общност не бива в никакъв случай да се пилее без смисъл и полза; България ще се нареди сред богатите и проспериращи нации само ако заложи на истинското, на решаващото всичко останало, сиреч, на богатия по вътрешния си потенциал човешки и личностен фактор; човешката история не знае друг начин, а ний, българите, трябва да престанем да опитваме да преоткрием побългарена версия на топлата вода или пък на велосипеда; по тази причина

● трябва да се осъзнае интимния смисъл на образованието като комплексно междуличностно отношение на свободни субекти; учителят не е и не може да е единствен субект на възпитанието и образованието, истинският техен субект е личността на ученика, на младия човек; всички вехти дидактически прийоми, потискащи активността, водещата роля на ученика като субект на собствения си живот и съдба, т.е. всестранната и свободна изява на "учениковата личност" трябва да отидат по дяволите, а не да се залага тъкмо на тях; затова

● трябва да се отстрани фаталната диспропорция, крайния дисбаланс в "обучението" между знание и ценности, между естествено и хуманитарно знание, който доведе до това да бъде блокирана изявата на личността на учениците, до формиране на ощетена, едностранчива, слаба, "позитивно настроена", комплексирана личност, залагаща само на голата информираност; трябва също да се даде простор на практическото "правене" на знанието, на ценностите и в резултат на собствената личност от самата нея; а досега, за жалост, способността за самостоятелно добиване и осмисляне на знанието и вграждането му в една по-широко скроена личност, до този момент, е изцяло блокирана в това, което се нарича "българско образование"; решаващият за зрелостта на личността фактор е нравствен и психологически; тъй като

● ценностният дефицит, който се шири в нашето общество, има за свой корен личностно-ценностната недостатъчност, от която страда българското образование; ужасният ценностен нихилизъм, приел мащаба на същинска ценностна катастрофа, бива всекидневно насърчаван в българските училища, а пък в същото време родителството и общността, сами обезверени в ценностно отношение, с пълно безразличие и недоумение гледат на случващото се; но също така трябва да се признае, че

● крайно време е да се прилага твърдо принципа за конкурсност и мандатност в избора и назначаването на училищни директори, да се направи така, щото млади хора с идеи и творчески порив да почнат да желаят да се ангажират с подобна сложна мениджърска работа, а пък престарялата гвардия от директори, останала в много случаи още от епохата на комунизма, трябва да отиде на заслужен отдих, щото тя, трябва да се признае, навреди на българското образование колкото можа и даже повече от това; безсрочно властващи директори не трябва да има, щото, за сведение на Министерството, съм длъжен да донеса, че България вече две десетилетия се мъчи да става демократична страна, което обаче не важи за образователната институция; изводът е

● без същностна демократизация (еманципация) на цялостните отношения в българското образование никаква промяна не може да има; ерго, това, от което се нуждаят всички в българското образование, се нарича свобода; нека паразитиращите десетилетия образователни бюрократи да узнаят най-сетне, че тъкмо те са консервативната антиреформаторска сила на старото, благодарение на която нашето образование е на дереджето, на което е, т.е. която всеотдайно задържаше и продължава да задържа зараждането и растежа на всичко ново, така жизнено необходимо на всички, които милеем за българското образование - сиреч, за бъдещето и съдбата на собствените си деца.

Драги ми господин Министре,

Мога да продължа в този дух още много време, защото нещата наистина са безкрайно объркани; и се налага най-внимателно разплитане, а пък, ако се наложи, и разсичане на огромния гордиев възел, в който е стиснато до задушаване българското образование. Налага се да се разбие без жалост страшното прокрустово ложе, в което са натикани и затова цели десетилетия страдат всички, които работят или пък са жертви, бих казал дори "отпадъчни продукти" на тази иначе толкова възвишена сфера. Ако нямате смелостта да предприемете фатално важните коренни промени, ако се подведете на натиска на образователната бюрокрация, ако не обявите същинска война на нейния презрян комфорт, ако се оставите да следвате нейните едропанелни кардинални програми, наистина създадени не нещо да се промени, а нищо да не се промени, то тогава рискувате да се наредите в дългата редица на усърдните гробокопачи на българското училище, състояща се от Вашите предшественици.

Надявам се, не искате това. Захванали сте се с безкрайно тежка задача, не зная дали си давате сметка с какво точно сте се захванали. Постът, на която бяхте назначен, в наше време не може да доведе до едно сладко министерстване, състоящо се от безкрайна поредица от приспивни съвещания и безкрайни коктейли, приеми, симпозиуми, слава, пъчене по пресконференции и прочие. Длъжен съм да Ви уведомя и да Ви предупредя, драги ми господин Министре: сложиха Ви на дулото на един топ, който отдавна се напъва да гръмне, ала е така калпаво зареден, че даже не може и цял-целеничък да се взриви, а камо ли пък да произведе изстрел във вярната посока. Изобщо не Ви завиждам, напротив, състрадавам Ви.

Надявам се, ще вникнете в добронамерените предупреждения, които Ви отправям, воден и подтикван единствено от своята човешка и гражданска позиция. Надявам се ще разберете, че в трудната битка за същностна промяна на българското образование, която предстои, която вече започна, ще Ви се наложи да застанете на вярната страна. Иначе сте обречен, понеже несмислено ще продължите да подклаждате взривоопасната обстановка в него, която тлее от години. Иска ми се да вярвам, че ме разбрахте и че наистина ще се загрижите предвид тежката отговорност, с която сте се нагърбили.

За което Ви поздравявам за куража, но имам предчувствието, че недостатъчно съзнавате тежестта на бремето, което поставиха на плещите Ви. С настоящето "Отворено писмо" исках поне малко от малко да Ви помогна да доосъзнаете смисъла на случващото се и своята роля в него. А също и да провокирам заспалото ни общество белким някак се стресне, белким се позамисли и упражни така потребния граждански натиск нещо да се промени. Нямам очаквания това да се случи, ала се надявам да стане някакво чудо...