Драги г-н Грънчаров, благодаря за моралната подкрепа. Господин Рачев ми даде първия брой на списанието “ИДЕИ“ и ако нямате нищо против ще направя съобщение на конференцията във Варна. Благодаря, че има хора като Вас, за да въздъхна облекчено: не съм сам, имам духовни събратя.

Бях отстранен от работа по особено противен начин, чрез инсценировка, която бе доказана в хода на съдебното производство; впрочем аз съм описал случая в статията си “Не превръщайте българското училище в ЕАД г-н Директор!“, на търсачката срещу името ми излиза в мрежата. А за финал в хода на съдебното дело при обжалването се стигна и до представянето на фалшифициран документ, но вместо да заведа наказателно дело предпочетох да се върна на работното си място. Защото изпитвам чисто сантиментални подбуди, все пак това бе училището, в което се научих на А,Б.

Но последва - водовъртеж в оста на злото - най-лошите класове, разкъсване на работното време, най-ниската работна заплата, въпреки че има колективен трудов договор, в който изрично е упоменато, как се формира работната заплата. Но в нашето училище те са служебна тайна, а на мен не ми се изплащаше дори и ПЪРВАТА МИ КВАЛИФИКАЦИОННА СТЕПЕН!

Проклета българска злоба, проклета българска завист! И когато поставих ребром въпроса, последва нова инсценировка - отново с инкриминиран документ, този път жалба от името на майка, с обвинения от рода на системен алкохолизъм, при положение, че не употребявам въобще алкохол, неугледен външен вид, фъфлене и плюене, когато говоря и пр. И то при положение, че идентичната среща с въпросната майка и жалбоподавателка продължи две минути, на тъмно, такива са условията във ведомствените жилища и със свидетел, защото очаквахме инсценировката.

Впоследствие се оказа, че жалбата е комплот. Но как да се бори с тези хора човек, дори и да спечели, а това става с цената на собственото здраве. Виновната страна не носи никаква веществена отговорност, всичко се плаща от училищния бюджет, а страната, на чиято страна е правдата, бива доубита. Вече съм принуден независимо че наскоро преживях мозъчен инсулт, да дам публичност не само на моя случай, а на други подобни.

Това е четвърти случай за училището ни, в което имаше и подпалване на учителки, но нещата бяха притулени. Дали да не се обърна за съдействие към наши сродни международни организации?! Макар че нямам моралното право като българин да уронвам престижа на Отечеството си...

Примерът на Петко Каравелов и Черната джамия е пред очите ми, плаче ми се, но ненаказаното зло се превръща в убийствен синдром и в предпоставка за други, за нови злини. А в България - всичко е глас в пустиня. Благодаря, че изслушахте тъжната ми изповед!

(Автор: Атанас Ганчев)