Продължава моята дискусия с Андрей в блога на Радан Кънев. Домакинът на блога още го няма (отпускарски сезон е и той може да се плацика в морето), и понеже ме е страх като дойде и като види какво сме направили да се разлюти и да изтрие всичко, та по тази причина пренасям дискусията и тук; казаното от Андрей можете да го видите там, а тук, за краткост, ще приведа само моето мнение:

Здравейте, Андрей, подхвърляте следното: "Не ми е много ясно какво искахте да кажете с „личностното начало”...", та в тази връзка ще Ви приведа поне един откъс от мое изследване по този проблем, което намери място в книгата ми БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (Идеи за нашата философия на живота, историята и съвременността), излязла още в 2007 г.:

... Между нас като мислещи, оценяващи и действащи свободни същества съществуват някакви невидими “нишки”, които въпреки всичко ни свързват в една, макар и разнолика, но човешка общност. Това са нашите ценности, за които често не си даваме изобщо сметка: те обаче си действат най-подмолно, но точно затова и така мощно.

Ценностните групирания, благодарение на които вътре в една група или общност разбирането и солидарността са възможни – но в същото време точно те и ни противопоставят на всички останали ценностни общности! – са факт на живота, който трябва да приемем със смирение. Дискусиите, диалогът, най-свободните разговори при зачитане на правото на другия да бъде различен и при уважението на позицията му, са единствения начин за постигане на “истината”, за доближаване до “обективността”, за някакво що-годе сближаване на позициите и на тази основа за постигане на единодействие.

Всичко казано дотук ме подготви да поставя своята диагноза: обществото ни като цяло, пък и десницата в частност, страдат от недостатъчно ясна ценностна идентичност. Това означава, че липсва развито съзнание за най-същностните измерения и фактори, които ни правят такива, какви сме.

И които ни правят личности и граждани в най-възвишения смисъл на тия думи. Хората у нас са поразени от вируса на безсмислието, който е крайно опасен и срещу него трябва да се борим най-решително. По повърхността това се изявява именно като усещане за обърканост, за загуба на ориентирите и на опорните точки, като чувство за невероятна абсурдност на случващото се. Такъв човек се чувства оставен на произвола, лъган, окраден, подигран, насилван от най-тъпи гаври.

А под повърхността, в основата на подобни феномени на масовото съзнание, стои именно този така коварен ценностен релативизъм или загубата на субстанциалните ни опори – ценностни, нравствени, духовни – които ни правят свободни човешки същества и граждани.

Обществото ни като цяло, а и десницата в частност, ще тръгнат към оздравяване и ще повярват в силата си едва когато осъзнаят, че именно ясната и същностна идентичност – дълбокото убеждение за собствените ти ценности – е нещото, което носи здравина и сила. Когато си объркан, когато не знаеш какво точно искаш, когато си се поддал на безнравствени подбуди, когато си се подхлъзнал към най-пошъл прагматизъм, когато си изневерил на най-базисни ценности, когато си станал двуличен, тогава никой няма да ти се довери. Изглежда точно това се случи на десницата, на десните лидери – и именно то е в основата на нейната криза.

Кризата на десницата се дължи на ценностната неизявеност на дясното съзнание, на недостигнатата все още ясна ценностна идентичност на хората, които определят себе си за десни – било то политици и лидери, било най-обикновени граждани, симпатизанти и “гласоподаватели”. Завинаги с усет само не може да се живее, иска се и съзнание: дотук десните ги сродяваше само и единствено усета за свобода. Но това вече не стига, иска се съзнание за целостта от ценности, които правят “склонния към дясното” човек гражданин, ясно съзнаващ своята принадлежност към дясната философия.

Затова доверието към десницата ще расте успоредно с нейното ценностно укрепване, с постигането и демонстрирането на ясно съзнание за ония ценности в тяхната необходима връзка, които дават огромните предимства на дясномислещия човек. И които съвпадат с една съвсем човечна и нормална чувствителност, с едно най-естествено светоусещане и с една така практична житейска философия.

Това, че десницата най-болезнено преживява своята ценностна неизявеност, пък и самото усещане за “провал” и “крах” на дясното показва, че десните хора, отличаващи се с една по-изтънчена и мобилна чувствителност и мисловност, най-напред и доста болезнено усетиха този коварен ценностен дефицит.

Същото, но не в така остра форма, е налице и при лявата ценностна парадигма, която обаче винаги се е отличавала със съвсем закъснели реакции. А пък възходът на популизма, на политическия нихилизъм, на най-разюзданата демагогия и на аморализма в сферата на политическото всъщност е външният израз и “черпенето на дивидентите” именно на ценностния вакуум, в който се оказахме: колкото сме по-объркани, толкова повече ще просперират пишман-политиците и ментетата. Нашата обърканост е извора, който подхранва тяхната арогантност.

Успоредно пък с ценностното оздравяване и с развитието на все по-ясната ценностна идентичност на нашите десни партии, с изкристализирането на дясната ценностна ориентация, ще намалява и “социалната основа” на популистите и на политическите шарлатани. И точно този е търсения ефект на все по-разрастващо се доверие и на увеличаваща се подкрепа към автентичното дясно.

Ако това не стане, току-виж Б.Борисов ще успее по най-левичарски начин да открадне дясното под носа на дясномислещите хора и техните лидери, което, както и да го погледнем, си е същински резил…

Спирам дотук; виждате, преди колко време съм прогнозирал това, което стана сега, на 5 юли 2009 г. Не си го приписвам като заслуга, просто го констатирам.

В тази връзка искам да предложа на нашия любезен домакин, който е фактор в ДСБ, една идея, много ми е интересна как ще се реагира спрамо нея.

Сега чета мемоарите на г-жа Маргарет Тачър. Между другото там установих, че към Консервативната партия съществувал един "Център за политически изследвания", който се оказва безкрайно полезен за нея, тъй като е успявал да разработва работещи идеи, подходящи за онзи момент.

Та в тази връзка предлагам подобен Център да се създаде и към ДСБ. Как гледа г-н Кънев на това подхвърляне, дали то ще бъде даже обсъдено или дори прокарано в ръководството на ДСБ, ми е твърде интересно. Интересна ми е самата реакция. Щото гледам как у нас разни хора, несведущи в тази деликатна област на ценностите и идеите, по един най-непрофесионален начин се мъчат да предлагат "идейно-програмни и стратегически виждания", които ми приличат на това, да речем, училищната чистачка да почне да се произнася най-авторитетно за методите на модерното преподаване на философия, примерно...

Докато не се разбере, че в една модерна партия този момент - личностно-ценностният, идейният, свързаният със прогнозиране на работещи и печеливши стратегии за въздействие върху съзнанията и пр. - не бива да се подценява, напротив, той е най-важният, дотогава българската десница ще продължава да си стои в пелените, да не говорим за това, че съвсем няма да може да стъпи на крака и да поеме към бъдещето си...