Знаем добре защо нямало дяволи край нашия казан в Ада - ами защото нямало нужда да стоят там: ний сами си дърпаме оня, който се понадигне. Край казаните на другите народи има специален дявол, който ръга с вила ония, чиято глава се подаде отгоре, но за българския казан това не се налагало: щом някой си подаде за малко главата от врящия катран, мигновено тия отдолу го дръпват. И така за вечни времена: щатът за охраняващ дявол към българския казан си стои незает.

Ето по тази необятна тема какви нови доводи дава някой си Анонимен, който пише в блога на Алек Томанов - и който, за жалост, изглежда е напълно прав:

За огромно съжаление, Ангел Грънчаров е безкрайно прав. Даже си мисля, че не е бил достатъчно краен, описвайки някои от най-гнусните ни качества.

Като пример, аз не бих казал: "не обичаме и завиждаме на ония, които ни превъзхождат – вместо да ги подкрепяме и насърчаваме се опитваме да ги бутнем в провала", въпреки, че смисълът е верен.

Аз бих се изразил малко по-крайно: "Ненавиждаме от цялата си душа всеки по-умен, по-кадърен, по-работлив или по-талантлив от нас. Опитваме се да му пречим с всички сили, правим всичко възможно да го унищожим. Изпитваме огромно удоволствие да унижаваме и тъпчем тези, които ни превъзхождат."

Не случайно прословутият виц за българите в ада, край чийто казан няма дявол, защото те сами дърпат назад всеки, който дръзне да се измъкне, изобщо не предизвиква смях. Просто е твърде верен...

Колкото до склонността ни да се самозалъгваме бих добавил и че обичаме да ни лъжат. Склонни сме да обожествяваме мигновенно всеки, който ни казва това, което искаме да чуем. Дори когато подсъзнателно сме наясно, че отново ще ни излъжат, все пак безумно вярваме на поредния месия, който ни обещава, че ще ни "оправи"...

Но и това не трае вечно, а само до появата на следващия месия. И на поредната порция лъжи...