Ей, аман вече от този нихилизъм и призиви за бойкот на изборите или “гласуване против всички” или някакви задрасквания на бюлетините, което наистина помага само на сегашното правителство и с това на мафията. Мафията само това и чака – да не се гласува или да се протестира с разни “задрасквания”. И сегашното правителство на Станишев със своята нищожна подкрепа е практически нелегитимно, но какво от това?

На мафията не и трябва доверие, за да управлява и да прави смели реформи. Тя не иска да “управлява”, на нея и стига да е на власт и да краде. Вълко Червенков и Тодор Живков също не бяха демократично легитимирани, но и те бяха на власт и управляваха срещу мнозинството от българския народ. Комунистите имат опит в пренебрегването на общественото мнение.

Не мога да разбера защо българите имат толкова максималистични изисквания към (и очаквания от) политиката, та все не са доволни от управлението.

Е, те са отчасти недоволни и поради обстоятелството, че медиите и мнозина “анализатори” и “коментатори” им внушават, че трябва да са недоволни, при това от всички политици и партии, всички били еднакво некадърни, алчни и крадливи. Вероятно затова избирателите в България след 1990 непрекъснато гласуваха за различни формации, ала никoй не можеше да им угоди. Колко партии и премиери се изредиха за последните 19 години! - Луканов, Попов, Димитров, Беров, Инджова, Виденов, Софиянски, Костов, Симеон, Станисшев – 10 души за 19 години, ако махнем служебните Инджова и Софиянски пак остават цели 8! Средно малко повече от 2 години е управлявал един премиер. Ясно е, че с такива чести смени няма да се получи желания ефект. Ами че аз апартамента си не мога да “оправя” (ремонтирам) за 2 години, какво остана цяла една държава? Канцлерът на Германия например след 1949 г. се е казвал Аденауер, Аденауер, Аденауер, и така цели 14 години. Ако германците бяха сменяли средно на всеки 2 години канцлера и правителството си, вероятно дълго щяха да стоят на нивото от 1949 г.

Тука, разбира се, веднага ще се възрази, че Аденауер е бил голям политик, докато България след 1990 г. все не може да случи на политици или политик, когото да преизбира. Затова непрекъснато се експериментира с “нови лица”. Така ли е наистина? Да анализираме накратко отделните премиери на България след 1990 г.

Луканов: пълна разруха на държавата

Попов: стабилизация, дължаща се на участието на СДС и основно на Иван Костов в правителството при силна съпротива на БСП срещу реформите.

Димитров: съзидание, продължение на позитивните моменти от правителството на Попов и начало на истински реформи в много области; лятото на 1992 г. беше един златен в икономическо отношение период в новата българска история – овладяна инфлация, растящи доходи - за съжаление прекалено кратък, за да остане в колективното съзнание. Според Lawrence Eagleburger, тогава държавен секретар на САЩ, България е скритата перла на Балканите (!).

Беров: начало на нова разруха, застой и регрес, “безвремие”, мафиотизация на страната, “подготовка” на поредния фалит.

Виденов: логичен завършек на управлението на Беров, пълен крах и банкрупт на държавата.

Костов: нов цикъл на съзидание, стабилизация и растеж, начало на преговори с EС и NATO, България изпреварва Румъния в реформите. Ако реформите бяха продължили и в следващия мандат, днес България вероятно щеше да е поне на нивото на Гърция и нямаше да има почва за такива отчаяни нихилисти, призоваващи да не се гласува. Вярно, няма “контрафактическа” история с “ако”, но и няма никакви причини да се смята, че Костов и СДС нямаше да продължат курса на смели реформи и съзидание.

Симеон: застой и регрес, повторение на Беровото управление с всички негови отрицаталени страни.

Станишев: продължение пагубния курс на Симеон.

Днес България е след Румъния при изпълнението на критериите за членство ЕС. Пита се след като 2001 г. България е била пред Румъния, кога Румъния е успяла да я изпревари? Очевидно след 2001 г., т.е. някъде при управлението на Симеон и Станишев. При Костов България, и то след Виденовата разруха, изпреварва Румъния, но впоследствие изостава! Това е неоспорим обективен критерий и факт, ясно говорещ за това какво е било управлението на ОДС 1997-2001 г., останалото са празни приказки.

Какво следва от всичко това? Ами много просто - че в България съвсем не всички политици са маскари и некадърници. Има и способни немаскари; справка: Димитров и Костов. Безупречни ли бяха техните правителства? Разбира се, че не. Идеални политици и правителства няма и не може да има. Прекалено сложни и разнопосочни са обществените интереси, та да може едновременно да се отговори на всички. Нещо повече, както казва Егор Гайдар, резюмирайки своя опит като демократичен премиер и реформатор на Русия:

“Аз осъзнах, че независимо дали го приемаш или не, но политиката почти никога не е избор между добро и зло, а между по-голямото и по-малкото зло. И започнах по-добре да разбирам хората, които, стискайки зъби, поддържаха по-малкото зло, затваряйки очите си пред неговите пороци.”

Така Димитров и Костов действително понякога или вероятно по-често имаха избора само между по-голямото и по-малкото зло. (Колкото до останалите премиери, те неизменно избираха най-голямото зло за българския народ и най-голямото добро за мафията.)

Така че де да бяха българските политици еднакви, но еднакви в смисъл: да бяха всички като Димитров и Костов! Но тъкмо това е проблемът: че не са еднакви. Пропаст дели Димитров и Костов, от една страна, и Луканов, Беров, Виденов, Симеон и Станишев, от друга.

Ето защо е време да се откажем от всеобхватния политически скептицизъм и нихилизъм. Съвсем не е така, че няма за кого да се гласува. Алтернатива има, и то не някаква хипотетична алтернатива от непроверени, неизпитани “нови” лица, а алтернатива от опитни, доказани и компетентни политици и партии. Нищо не е свършено и загубено, основната битка с мафията в България предстои и има кой да я поведе наново. При това изгледите за успех сега са много по-големи, защото за съюзници имаме EС и NATO.

Автор: “Стоян”

Търсете по книжарниците новата книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр.

[Прочети >]